Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Отново условният знак.

И леките колесници отхвръкнаха като изпуснати стрели. Но Иваница виждаше всичко като през гъста, трептяща мъгла. По едно време се наведе ниско над ухото на Теофила и прошепна:

— Кои са ония тримата с Ефросина?

— Неотлъчните й роби: логотет Изидор, търговецът Никифор и протостратор Йоан.

Иваница въздъхна и отправи взор към бягащите колесници. Пак спечелиха Сините.

— Защо се гневя? — се попита недоволен момъкът. — Какво от това, че ония тримата са там? Още по-добре.

И все пак едно дълбоко разочарование смразяваше сърцето му. Обърна се внезапно. Пъстрите очи бяха устремени точно в него. Хетерата се усмихна, кимна леко с глава.

Обзе го безумно желание да скочи и да отиде при нея. Но той наведе глава и упорито се загледа в една точка.

След това двама яки борци сплетоха мургавите си тела. Със затаен дъх тълпата следеше изкусната борба. Единият беше висок, сух мъж с гладки мускули — силни като челик. Другият бе по-нисък, по-набит, с едри мишци и врат на бик. Като хищни зверове те се дебнеха, приближаваха, за миг кръстосваха лактите си и отново се спущаха. При всеки сполучлив удар тълпата ревеше от възторг. Иваница се увлече, протегна врат, повдигна се от скамейката.

От лявото ухо на високия шурна кръв. Ниският беше вече със смазано, посиняло око. Страшните удари зачестиха. Малкият залиташе с пребити гърди. Сухият получи един юмрук в корема и падна. Всички скочиха на крака.

Иваница се обърна. Ложата отново беше празна.

Долу изнасяха припадналия борец. После дойде ред на борбите с диви животни. По арената припнаха пясъчножълти лъвове и пъстри леопарди. Пълната ромейка, която стоеше вляво от Йоаница, стана и си отиде с мъжа си.

— Миналата година една лъвица прескочи оградата и разкъса един старец — каза Теофил — оттогава много жени вече се боят да присъствуват на тия борби.

Лъвовете гневно биеха земята с опашките си и от време на време глухо изръмжаваха. Леопардите къдреха муцуните си като огромни сърдити котки.

Когато срещу тях се затекоха въоръжените с дълги остри мечове борци, животните за миг се струпаха накуп — изплашени и смутени. След това една лъвица дигна яростно тежката си лапа и се спусна.

Боецът ловко отбягна удара и леко я рани в бедрото. Грозен рев разтърси Хиподрома. Няколко жени станаха побледнели и разтреперани, готови да бягат. Два леопарда вкупом се хвърлиха напред. С изкусна отбрана бойците ги повалиха. Тогава един едър млад лъв пъргаво рипна и събори война, който беше срещу него. Отново всички наскачаха и протегнаха шии, за да видят по-добре.

Иваница, развълнуван и потресен, затвори очи. Отляво и дясно навалицата го притискаше с диви, възбудени викове. Една девойка наблизо се преви надве, жълта като восък. Набързо я изнесоха. В това време долу бойците с отчаяна дързост се мъчеха да изтръгнат полумъртвия воин от лапите на звяра. Най-после един умел удар прониза гърлото му и царственото животно падна тежко на земята. Твърде наскоро всички останали хищници се наредиха бездиханни около него.

Иваница въздъхна облекчен и избърса запотеното си чело. Някой беше седнал на мястото на пълната ромейка. Юношата го погледна и с мъка задържа вика, който бе избликнал до устните му. Бързо се озърна наоколо. Никой не бе забелязал вълнението му. Теофил се беше загледал в хубавите момичета, които се събираха на арената за кратката пантомима, с която щяха да се свършат игрите. Отново плахо извърна очи и се загледа в мъжа, който небрежно въртеше в ръцете си една кожена шапка.

Беше боляринът Сеслав.

Какво търсеше там? Не сънуваше ли Иваница? Ами телехранителите? Момчето погледна зад себе си. Двамата ромеи бяха станали от местата си, сочеха нещо към арената и тихо се смееха. Сеслав се обърна… Сините му очи радостно светнаха, когато срещна слисания, питащ взор на момчето. Леко докосна с рамото си неговото, избърса с шапката челото си, след това я остави до него на скамейката. Иваница изтръпна.

Пантомимата почна. Но момчето не виждаше нищо. Широката му гръд буйно и тревожно се дигаше и спущаше. Шапката падна на земята. Иваница се озърна. Всички напрегнато следяха великолепната игра. Той се наведе. В шапката имаше писмо. То изчезна веднага под широката му наметка. Никой нищо не беше видял.

Когато излязоха, вън беше почти тъмно. Августейонът гъмжеше от навалицата, която струеше от всички входове на Хиподрома. Във влажния въздух, който идеше от морето, се разтапяха хилядите благовония на скъпите масла, които търговци из Индия и Халдея продаваха на открито пред Свещения дворец. По ъглите на улиците вече блещукаха кандилата. Иваница се извърна. Една сянка неотстъпно го следеше. За миг юношата поиска да се хвърли в тълпата, да се скрие, да потъне в нея. Но това беше празно безумие. При черквата на пантократа сянката направи някакво неопределено движение — сякаш се сбогува — и изчезна.