Конн Иггульден - Буревестник

Лондон можеше да бъде красив през пролетта. От слънцето бавно течащата река искреше, а на всички пазари се продаваха пресни продукти. Още имаше хора, които идваха да видят къде брадвата на Кейд е оставила белег върху Лондонския камък, но дори и той се заличаваше с времето и от докосването на безчет ръце.

В двореца Уестминстър пристигаха лордове от цялата страна с карети или коне, или пък плаваха нагоре по реката в баржи с гребла. Идваха сами или на тумби, щураха се по коридорите или в заседателните зали. Председателят Трешъм бе изпратен от парламента да поздрави лорд Йорк, който се връщаше от Ирландия, но всичките му намерения пропаднаха, защото го убиха по пътя, очевидно бяха взели Трешъм за бандит. Сега този жизненоважен пост се заемаше от личния шамбелан на Йорк, сър Уилям Олдхол. Той беше човекът, проправил пътя за връщането на господаря си и бе изпратил официалните покани за присъствие. Трийсет и два от петдесет и петте благороднически рода бяха представени на лондонското събиране — присъствие, почти недостатъчно за предстоящата задача.

Щом камбаната на часовниковата кула удари обед, Олдхол се загледа в събраните лордове, отделени едни от други с широка пътека. Слънчевите лъчи грееха през високите прозорци на Бялата зала и осветяваха интериора от кадифе и коприна в преливащи ярки цветове. Йорк още не бе дошъл, а едва ли можеше да започне без него. Олдхол изтри потта от челото си и погледна към вратата.

Ричард Йоркски мина спокойно по коридорите, които водеха към Бялата зала. Със себе си водеше дузина мъже, всичките облечени в ливреята на неговия род и носещи или знака на рода Йорк, бялата роза, или пък личния му символ — сокол с разперени нокти. Той не очакваше да бъде заплашен в кралския дворец, но пък и нямаше да дойде в крепостта на своите врагове без въоръжена стража. Чу как часовникът на кулата удари пладне и ускори крачка. Знаеше, че благородните му събратя го очакват. Придружителите му също забързаха, проверявайки всеки страничен коридор и стая, през които минаваха, за евентуална заплаха. Всички стаи бяха запустели и Йорк зави бързо зад последния ъгъл.

Изведнъж той спря, щом видя групичка хора, застанали близо до вратата, през която трябваше да мине, за да влезе в залата. Йорк дочу приглушени гласове отвътре, но очите му виждаха единствено младата жена, застанала в центъра на групата от пажове и камериери. Тя така го приковаваше с поглед, сякаш искаше да го изпепели само със силата на своята неприязън. Той се поколеба за миг, преди да пристъпи напред с десния си крак и да се поклони дълбоко, както и придружителите му заедно с него, пред кралицата на Англия.

— Ваше Кралско Величество — рече, докато се изправяше. Импулсивно пристъпи напред сам, като вдигна ръка към хората си, за да ги възпре, тъй че да не изглеждат като заплаха за Маргарет. — Не очаквах да Ви видя тук днес…

Той сведе глава и нямаше как да избегне гледката на издутата ѝ рокля. Стисна челюсти, защото за пръв път виждаше, че е бременна. Когато вдигна очи, забеляза, че тя следи за реакцията му.

— Милорд Йорк, нима мислехте, че няма да дойда? — отрони с тих, но твърд глас. — Точно днес, когато ще се решават такива важни въпроси?

Йорк с усилие се въздържа да не покаже триумфа си, но знаеше, че не е необходимо.

— Ваше Величество, има ли промяна в състоянието на краля? Вдигна ли се на крака? Ако е така, ще благодаря на Бога във всяка църква от моите земи.

Маргарет сви устни. В продължение на пет месеца съпругът ѝ беше абсолютно безчувствен, едва не се давеше, когато всеки ден се мъчеха да прокарат по малко супа през устата му, за да го поддържат жив. Не можеше да говори, дори не реагираше на болка. Детето им продължаваше да расте в корема ѝ, докато тя вече чувстваше, че не може и ден повече да издържа тази тежест и съпровождащото я неудобство. Струваше ѝ се, че триумфът от големия лов в Уиндзор е бил преди векове, а сега тук стоеше нейният враг, врагът на рода ѝ, завърнал се отново у дома. Цялата страна говореше за завръщането на Йорк и какво означава това за Англия и за гаснещия крал.

Ръцете ѝ бяха подути, направо я боляха от бременността. Те потрепваха нервно, а как ѝ се искаше поне веднъж да придобие мъжка сила, да се протегне и да прекърши врата на този мъж. Херцогът се беше изпънал и я гледаше отвисоко, а в очите му ясно личеше, че се забавлява. Беше искала той да види натежалата ѝ фигура, поне да знае, че ще има наследник. Беше искала да погледне в очите му, докато той предава своя крал, но всичко в този момент се разпиля като прах и сега тя съжаляваше, че е дошла.