Конн Иггульден - Буревестник

Хенри еднакво почете двамата победители на банкета, вдигна наздравица както за Уорик, така и за Едмънд. Маргарет стисна коляното му под масата и щастието му беше пълно. Дълго време той се беше безпокоил, че графовете му ще се карат, та дори ще си разменят удари. Вече над година му се виждаха тъй гневни. Но те пиха и се тъпкаха с храна в прекрасно настроение, припяваха на музикантите и освиркваха артистите и жонгльорите, които бе довел да ги забавляват. Ловът се оказа успешен. Той знаеше, че Маргарет е доволна и дори старият Ричард Невил бе поразчупил киселата си физиономия, горд да види как почитат сина му.

Хенри извърна очи от страницата. Предпочиташе да спре погледа си върху тъмните гори зад стъклата на прозорците. Нощта отдавна преваляше, но не можеше да заспи с това пулсиращо главоболие и напрежението около дясната очна ябълка. Можеше само да трае, докато изгрее слънцето, за да напусне стаята си. За миг се зачуди дали да не извика Маргарет, но се сети, че тя отдавна трябва да е заспала. Бременните жени трябва да спят много, казаха му. Хенри се усмихна при тази мисъл и пак впери очи в страницата, която се размаза пред очите му.

Насред тишината се чу как кралят простена. Той позна приближаващите стъпки, те идваха все по-близо и по-близо по полирания дървен под. Хенри вдигна изумено поглед, когато мастър Олуърди влезе, понесъл натъпканата си кожена чанта. В черното си палто и с излъсканите черни обувки докторът приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на лекар.

— Не съм ви викал, докторе — рече Хенри с колеблива нотка в гласа. — Както виждате, почивам. Не може да е дошло пак време за кръвопускане.

— Хайде, хайде, Ваше Величество. Прислужникът Ви ми каза, че може да сте вдигнали температура, стоейки под дъжда. Вашето здраве е моя грижа и изобщо не ме натоварва да Ви проверявам.

Олуърди се пресегна и притисна длан към челото на Хенри, после се затюхка.

— Горите, както и предполагах.

Докторът отвори чантата си, клатейки глава, и започна да вади инструментите и шишенцата на своя занаят, като внимателно проверяваше всяко и нагласяше позицията му, докато не бе напълно задоволен.

— Мисля, че искам да видя съпругата си, Олуърди. Искам да дойде.

— Разбира се, Ваше Величество — небрежно отвърна лекарят. — Веднага след като Ви пусна кръв. Коя ръка предпочитате?

Макар гневът да се надигна у него, той усети, че вдига дясната си ръка. Беше нужно усилие на волята да се възпротиви срещу бъбренето на Олуърди, а той не можа да намери сили. Остави ръката си да виси, докато докторът бутна ръкава му нагоре и потупа вените. Внимателно постави ръката в скута му и се върна към приготовленията си. Хенри се взираше в нищото, а Олуърди му подаде сребърна табличка с няколко пресовани на ръка хапчета върху полираната ѝ повърхност.

— Толкова много — прошепна Хенри. — Какви са днешните?

Докторът дори за миг не спря, провери ръба на кюретата, която бе приготвил да пъхне във вената.

— Ами за болка са, разбира се, Ваше Величество. Нали бихте искали да няма болка?

Като чу отговора, по лицето на Хенри премина сянка на силно раздразнение. Някъде дълбоко в себе си той мразеше да се отнасят с него като с дете. Въпреки това отвори уста и позволи на лекаря да постави горчивите хапчета върху езика му. После онзи му подаде глинена чаша, в която имаше една от обичайните му отвратителни отвари. Хенри успя да погълне малка глътка, преди да сгърчи лице и да я бутне настрана.

— Хайде пак — настоя Олуърди и докосвайки зъбите му, чашата потрака.

Малко течност прокапа по брадичката на краля, той се задави и се разкашля. Голата му ръка инстинктивно се вдигна и бутна чашата, която с трясък се разби на парчета на пода.

Олуърди се смръщи, за миг остана напълно неподвижен, докато овладее яда си.

— Ще кажа да донесат друга, Ваше Величество. Искате да оздравеете, нали? Разбира се, че искате.

Движенията му станаха по-груби от обичайното, когато се хвана да бърше устата на краля с парче плат. Кожата около устните на Хенри порозовя от това.

— Маргарет — рече Хенри с ясен глас.

Олуърди вдигна раздразнен поглед, когато един прислужник в отсрещния край на стаята се размърда. Не беше забелязал, че мъжът стои там като безмълвен страж.

— Не безпокойте Нейно Величество! — скара му се той.

Прислужникът поспря за миг, но после продължи. При противоречащи си заповеди най-добре бе да следва нарежданията на краля, а не на доктора. Олуърди зацъка с език, докато слугата изчезна по коридорите на източното крило с шумен тропот.