Конн Иггульден - Буревестник

Крал Хенри ѝ се усмихна на жена си. Целуна я по чело, а после и по устата със сухи и топли устни.

— Добро утро, Маргарет — рече той. — Спа ли? Такива сънища имах! Мастър Олуърди ми даде нова отвара, от която ми се присъниха странни образи.

— Всичките ще ми ги разкажеш, съпруже мой — отвърна Маргарет, — но големият лов започва. Хората ти пуснаха глиганите и лордовете се събират, за да излязат.

— Вече? Но аз току-що ставам, Маргарет. Нищо не съм ял. Ще наредя да ми доведат коня. Къде е главният коняр?

Тя видя, че той се вълнува прекомерно, и го погали по челото с хладните си пръсти, жест, който сякаш винаги успяваше да го успокои. Той се поотпусна и очите му помътняха.

— Не си достатъчно добре, за да яздиш с тях, Хенри. Рискуваш да паднеш или да се нараниш, ако внезапно ти прималее. Разбираш ме, нали, Хенри? Глиганите са твоят подарък за тях и те са благодарни за удоволствието.

— Добре… добре, Маргарет. Надявах се, че ще мога да се помоля днес в параклиса, та не виждах как ще ми стигне времето.

Той се остави да го заведе до един стол край дългата маса и седна, а един слуга постави пред него купичка със супа, от която се издигаше пара. Вдигна лъжицата, като гледаше колебливо блюдото. През това време прислужникът на Маргарет ѝ помогна да се настани до него.

От долните етажи все още се разнасяха силните гласове на лордовете, които топуркаха напред-назад, докато се приготвяха. Навън, на дъжда, лаят на хрътките се засилваше, защото животните усещаха, че скоро ще ги пуснат, за да преследват глиганите. През нощта половината лордове, които беше поканила, бяха завели най-добрите си кучета, за да подушат миризмата на Кастор и Полидевк. Вдигналата се врява бе довела кучетата почти до лудост от близостта на огромните зверове. Тя бе спала малко при този шум, все пак усмихвайки се в дрямката.

Наблюдаваше съпруга си как загребва с лъжицата и пъха супа в устата си — с напълно безизразно лице, сякаш виждаше някакъв друг пейзаж сред приборите и квадратните дървени чинии. Страховете, които за малко не го съсипаха, бяха понамалели след въстанието на Кейд. Тя бе положила специални усилия той да види и да разбере, че Лондон е в безопасност и че там отново цари мир, поне за известно време.

Хенри изведнъж пусна лъжицата и стана от мястото си.

— Трябва да отида при тях, Маргарет. Като домакин трябва да им пожелая късмет и приятно прекарване. Вече пуснаха ли глиганите?

— Да, съпруже мой. Седни, всичко е под контрол.

Той седна отново, макар че строгостта ѝ се стопи, като видя как пръстите му играят с приборите — приличаше на момче, което не са пуснали да тича навън. Тя вдигна поглед развеселена и умилена.

— Върви тогава, съпруже, щом мислиш, че трябва. Прислуга! Кралят се нуждае от наметало. Увери се, че го е облякъл, преди да излезе на дъжда.

Хенри се изправи набързо, наведе се да я целуне и напусна стаята почти тичешком. Тя се усмихна, после се зае със супата си, преди да е изстинала.

Скупчените пред входа на замъка графове и тяхната прислуга приличаха на хора, които се готвят за битка, ако не бяха смехът и всеобщото добро настроение. Застанал под огромната каменна арка на сушина, Ричард Невил, граф Уорик, обсъждаше тактиката с баща си и своите ловджии, докато още трима от неговите мъже подготвяха четирите коня и завързаните и подивели кучета, които във възбуждението си ръмжаха и лаеха едно срещу друго. Соколите на Уорик ги нямаше тази сутрин. Всичките му ценни птици бяха с качулки и за тях се грижеха в едно от помещенията му в двореца. Тази сутрин той не се интересуваше нито от птици, нито от козина, а само от двата благородни глигана, които ровеха земята някъде из петте хиляди кралски акра ливади и гъста гора. Оръженосците и на бащата, и на сина бяха готови с оръжието и кучетата им щяха да притиснат глиганите, да заръфат месото им и да ги задържат, за да могат те да ги убият.

Граф Солсбъри погледна сина си и забеляза, че лицето му е зачервено независимо от студения ден.

— Има ли смисъл да ти казвам, че трябва да бъдеш внимателен? — попита той.

Синът му се изсмя и поклати глава, докато проверяваше дали ремъците под корема на конете му са достатъчно стегнати.

— Видяхте ги, сър. Главите им ще отиват на камината в замъка ми, не смятате ли?

Старият мъж се усмихна тъжно, знаеше, че синът му е твърдо решен първи да стигне до глиганите, какъвто и да е рискът от това. Надуеха ли роговете кралските вестители, всички щяха да тръгнат, устремени в галоп през откритите поля към дърветата.