Конн Иггульден - Кръвна връзка

Пътеката към къщата беше дълга, тъй че рицарите на Едуард направиха плътна колона от по трима в редица. Земите наоколо бяха добре поддържани и всичко беше подрязано за зимата, по всяко дръвче и храст още личаха белите следи от безпощадно кастрене. Тогава той дочу отново гласа на баща си, който му прошепна старата градинарска поговорка: „Растежът идва след ножа“. Зачуди се дали изобщо ще е там, или се е преместила вече в друга къща и е затворила тази тук.

Елизабет се бе превърнала в друг постоянен обект на витаещите му мисли, най-често когато беше пил и възприятията му бяха приятно замъглени от алкохола. Тогава се сещаше за онези изразителни, полупремрежени очи, които го гледаха. В спомените си за първата им среща той винаги я улавяше, когато падаше, докато накрая почти си повярва, че е станало така. Изненадваше се колко често мисли за това.

Къщата изглеждаше солидна, с дървени подпорни греди. Домът на рицар с добро семейно име и вероятно неголямо богатство. Беше му отнело доста време да го открие, дори и с претенцията, че връщаше кучето на законния му господар. Едуард слезе от коня. В предния, застлан с камъни двор вятърът въртеше във вихрушка опадалите листа пред портата. Хората му или слязоха от конете си като него, или препуснаха в тръс, за да огледат околността. Не им беше дал нареждания да го правят, но те добре познаваха гневните му изблици и правеха всичко възможно, за да ги избегнат.

Главният вход водеше към вътрешен двор, който се виждаше през решетката. Наложи се Едуард да удря с металната си ръкавица по дървото, за да накара един прислужник тичешком да пристигне да му отвори — първият признак на живот, който се появи на това място. Старецът хвърли един поглед на герба с бялата роза и щитовете на Йорк и се разтопи от любезност. Повика господарката си, като междувременно се бореше с огромните железни резета, за да отвори вратата.

Докато треперещият старец успее да ги освободи всичките, жената пристигна. Косата ѝ вече не беше разрошена и оскубана, в нея нямаше оплетени листа или паяжини. Беше променена и той забеляза, че в тъмнозлатистата ѝ коса наистина проблясват червеникави нюанси. В нея имаше повече цветове, отколкото можеше да изброи; очите ѝ също бяха почти червеникавокафяви. Фигурата ѝ беше налята, талията…

— Доведе ли ми обратно кучето? — попита тя, уморена от този безмълвен оглед. — Което ми открадна?

Вратата се разтвори и между двамата вече нямаше преграда. Едуард пристъпи напред и я прегърна през кръста. Беше си представял този момент в сънищата и фантазиите си. Привлече я към себе си и притисна другата си ръка в гърба ѝ между плешките, като с движението си я изви назад. Тя стоеше застинала, докато я целуваше, зъбите им се пресрещнаха така, че и двамата трепнаха. Зад тях в дворчето заплака дете. Едуард я пусна и Елизабет Грей остана като закована, поруменяла от шока, докосна с пръсти устните си, сякаш очакваше там да има кръв.

— Ти си… най-големият грубиян , когото съм срещала — рече.

Но той видя, че очите ѝ блестят, независимо от изумения тон. Беше усетил мекота в устните ѝ и с голямо задоволство установи, че кожата ѝ се е зачервила. Развеселено си помисли, че това е нещо, което по-слаб мъж, по-нисък, никога не би проумял. Без това познание такъв мъж никога не би разбрал една красива жена. Той ще се жалва и коси или ще го имитира, дори ще го нарече разбойник или дявол, но Едуард ясно забеляза, че тя изпитва интерес към него, и знаеше, че той е неподправен. Стоя така дълго, като я изпиваше с очи.

След като не ѝ отговори, тя погледна зад него, където държаха кучето ѝ на свободна каишка. Изсвири с уста и животното почти повлече пазача си към нея. Човекът определено нямаше избор. Едуард се обърна да наблюдава дърпащия се напред и подскачащ мастиф и присви очи.

— Щом идва при теб с такова желание, защо преди ме остави да си тръгна с него?

— Бях зашеметена от падането. Ако си спомняш, имаше един огромен грубиян, който не ме улови.

— А, надявала си се да ме видиш пак — подметна той със закачлива усмивка.

Елизабет завъртя очи.

— Не е вярно. Уплаших се да не започнеш да буйстваш, какъвто вид имаше, затова не го повиках обратно.

Едуард изсумтя. Не си правеше труда да прикрива емоциите си, остави ги видими по лицето си с обезоръжаващата искреност на дете.

— Да, милейди, аз наистина съм буен мъж. Такъв съм си бил винаги и такъв ще си остана. Но не и с теб. Когато си мисля за теб, съм по-мек и от памук.