Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Що за мъж си ти, все едно колко си голям? Не ме хвана, когато падах, и не можеш да измислиш по-добро име за куче от едно дете. Брут , за бога!

Едуард се изчерви, бузите му пламнаха, а устата му се сви.

— Или може би Мойсей. А може и Тигър, заради шарката. Това ли ти е името, момче? Тиг? Това ли е? Мисля, че ще е подходящо.

Тя усети как, говорейки на кучето, някаква студенина го завладява отвътре. Очите му сякаш потъмняха и той се приведе леко — излъчваше заплаха, докато преди малко беше просто благ. Жената затвори уста без да протестира повече. Огромното му тяло първоначално я заблуди. Осъзна, че е с години по-млад от първоначалното ѝ впечатление; по-голямата част от лицето му бе покрита с мека черна брада. Наметката му беше разкъсана от вълците, но все още обгръщаше тялото му, като подсилваше още повече впечатлението за снажност в това малко пространство. Тя се изправи, без да е сигурна дали мъжът представлява опасност. Повече от ясно беше, че кучето ѝ няма да ѝ помогне. Смръщи се и усети как болката от раните ѝ започва да пулсира.

— Първо на първо, не бива да крадеш кучето. Щом си го харесал, би трябвало да го купиш от мен — и да платиш добра цена.

Едуард се изправи заедно с нея и сякаш закри небето с гърба си. Не беше само височината, а и широките му рамене, мускулите, оформени от годините битки с меча и щита. Брадата му бе рошава, а косата му — дълга и сплъстена от прах, но очите му гледаха твърдо. Тя почувства как пеперуди затрептяха в стомаха и в утробата ѝ. Той поклати глава.

— Определено си много убедителна, жено. Но няма да захапя стръвта. Хайде, Тиг, при мен.

Огромният мастиф се върна до краката му и застана задъхан там, с толкова широка зъбата паст, че сякаш разцепваше главата му на две. Едуард метна клупа на врата му, като нави остатъка от връвта около лявата си длан.

— Препоръчвам ти да се качиш горе, ако можеш — каза ѝ той през рамо. — Момчетата ми ще дойдат да ме търсят, а не ти трябва да те намерят тук. Кучето ще ми е отплата за раните, милейди. Пожелавам ти хубав ден.

Елизабет Грей го наблюдаваше как си тръгва. Усещаше освен физическата сила на този гигант и някаква застиналост, тъмни дълбини у него. И тази комбинация ѝ беше достатъчна, за да почувства странна слабост, след като той си тръгна. Напомни си, че е омъжена жена с двама силни синове и съпруг в армията на лорд Съмърсет. Реши, че няма да споменава за тази странна среща пред сър Джон Грей. Понякога съпругът ѝ ставаше много мнителен. Въздъхна. Просто ще трябва да го излъже, че кучето е умряло.

Сейнт Олбънс беше на не повече от трийсетина километра от Лондон, по-малко от един ден път. Всеки войник, тръгнал на поход с краля и кралицата, знаеше, че ако поеме, докато слънцето още се изкачва на хоризонта, ще види Темза преди да е мръкнало. Тази представа повдигна настроението на всички. Лондон означаваше ханове и ейл. Означаваше заплащане — и всички хубави неща, които го съпътстваха. В подготовка за последния преход войниците на Маргарет се поизтупаха, доколкото можаха, смееха си и се шегуваха, докато опаковаха съоръженията и товареха каруците.

Почти веднага след като Уорик и Норфолк се оттеглиха на север, новината за спасението на краля се разнесе. Нейната важност не остана незабелязана от онези, които се бяха били. Те ликуваха, изпитали неистово облекчение. Победни възгласи се носеха над откритото поле и дори до самия град, събираха сила на приливи, докато гласовете им прегракнаха, после отново започнаха, когато кралското семейство се присъедини към тях на коне същата вечер.

Някои от тези мъже бяха преминали и се бяха били по целия път от Шотландия на юг. Част от тях трамбоваха през гори и долини, за да се бият на два пъти за краля срещу най-мощните му врагове — и излязоха победители както в Сандъл, така и в Сейнт Олбънс. И сега слънцето отново изгряваше. Лондон беше пред тях и, както подобава на всеки владетелски град, предлагаше всички лостове и благини на властта — от съдилищата и тъмниците до двореца Уестминстър и Тауър. Това беше сърцето на народа. Лондон означаваше не само власт, но и безопасност, а най-вече — добра храна и почивка.

За първи път Маргарет се въздържа да се посъветва публично със Съмърсет. Още щом зората огря лагера им, тя даде заповед да се тръгне на юг. Със сина си и съпруга си до рамото ѝ, лордовете ѝ се поклониха дълбоко и с уважение, през цялото време усмихнати.

Присъствието на крал Хенри беше като талисман, тя ясно го виждаше. Онези, които роптаеха под заповедите ѝ, сега отново се отнасяха внимателно, с безизразни лица. Други, които преди се чувстваха твърде фамилиарни в нейно присъствие, се държаха на нова, почтителна дистанция. Барабанчиците удряха бойни ритми и мъжете вървяха и пееха песни с ръка на сърцето. Настроението беше радостно и леко, защото бяха оцелели и изстрадали, с перспективата за предстоящата награда.