Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Милейди, до довечера ще имам повече информация. Дотогава дръжте съпруга си на топло и в безопасност. Той винаги е бил от ключова важност, милейди. И все още е. Мисля, че…

Конският тропот се разнесе много преди те да стигнат до странноприемницата — поне шейсетина ездачи с подковани коне чаткаха по каменния път. Дери се намръщи, щом шумът започна да се усилва. Дънстъбъл беше едва на петнайсет километра от бойното поле, а той бе пътувал бавно, за да бъде крал Хенри в безопасност. Не беше невъзможно някой враг да го е видял как тръгва и да е изпратил след него кръвожадни рицари или наемници, които да го върнат обратно.

— Милейди, бъдете готова да преместите краля, ако се окаже, че това не са наши хора — рече той.

Той приближи бързо до вратата и я остави да се люлее зад себе си. На дъжда и в мъглата не можеше да разпознае щитовете на приближаващите войници. Всеки един от тях беше опръскан с гъстата кал, хвърляна от копитата на конете. Около Дери трийсетина въоръжени рицари се подготвиха да защитават кралското семейство до смърт.

— Мир! Задръжте! Съмърсет — дойде викът на предводителя им.

И той като останалите беше покрит с кал, но избърса нагръдника си с една ръка и вдигна забралото, като същевременно спря коня на няколко метра разстояние от онези, които извадиха мечове и брадви, за да му препречат пътя.

— Съмърсет! Казах ви! Името ми е собствената ми тайна дума и ще отсека главата на всеки, който посмее да извади острие срещу мен. Ясно ли е? Къде е кралицата?

— Той е, момчета — извика Дери. — Пропуснете милорд Съмърсет.

— Бруър! Би ли помогнал тук?

Дери нямаше друг избор, освен да се подчини. Приближи до херцога и сграбчи ботуша и шпората му.

Херцогът замахна с крак толкова бързо, че Дери загуби равновесие и едва не падна. Когато младият мъж застана пред него, досети се, че Съмърсет си спомня как преди е бил свален от същия този кон. Той го изгледа хладно, абсолютно наясно с властта, с която разполагаше в този момент.

— Заведи ме при кралица Маргарет, Бруър! — каза му.

— И при съпруга ѝ, крал Хенри — добави Бруър.

За миг херцогът се поколеба в крачката си, докато подаваше юздите на един слуга, но това трая само един нищожен миг. За всички тях щеше да е нужно да се адаптират отново към присъствието на краля, помисли си Дери.

Едуард Йоркски слезе от коня си възможно най-тихо, като завърза юздите на един нисък клон. Не можеше да направи нищо срещу поскърцването на доспехите, нито срещу развяващото се, плющящо от вятъра наметало от вълча кожа, което напоследък бе свикнал да носи. Някои звуци вятърът щеше да прикрие, а гората и падините наоколо щяха да ги погълнат. Не се замисляше много над това, но знаеше, че няма да заблуди глутницата вълци. Самите те бяха хищници, които също ловуваха за прехраната си, и щяха да узнаят, че той е там.

Долови ръмженето им, докато се прокрадваше през гранитните скали. Природата край Нортхамптън беше дива, с огромни скални късове, съществуващи там от векове, покрити с тъмнозелен мъх. През последните два дни от лова си не беше виждал жива душа и не се боеше, че ще попадне в засада, макар че пътеката ставаше все по-тясна, докато накрая небето се превърна в тънка сива ивица над главата му. В това тясно пространство раменете му търкаха стените; пред него лаят и ръмженето се усилваха — праисторическа комбинация от гняв и страх, типична за глутницата. Мина му през ума, че може би не е разумно да навлезе дръзко в периметъра на толкова много диви вълци, поне не преди да е сигурен, че има пътека, която да го изведе навън. Ако блокираше бягството им, те със сигурност щяха да го нападнат яростно както всяка друга плячка.

Усмихна се при тази мисъл, защото беше убеден в силата и бързината си. Откри, че рискът е нещо чисто — част от света, който все още можеше да му достави радост; свят, където всичко друго беше болести и скръб. Наред с опасността той беше целият бели кости, лишен от тегобата на плътта. Посрещна я с удоволствие.

Между каменните стени беше тъмно, та светлината отпред му се струваше болезнено ярка. Крачеше колкото се може по-бързо, а шумът от боричкане и квичене прерасна почти в шумотевица от битка. Започна да тича, щом пътеката се разшири, после рязко спря, когато тя го изведе над една падинка, не повече от четирийсет метра в диаметър. Престраши се да погледне нагоре, но не видя място, където би могъл да се покатери. Само на няколко крачки пред себе си видя огромна глутница вълци, които виеха и тракаха със зъби срещу хрътката, която бяха обградили. На свой ред тя лаеше насреща им, но лаят ѝ се губеше в цялата какофония. Зверовете бяха притиснали кучето към далечната стена и не му оставяха пролука да се спаси.