Конн Иггульден - Кръвна връзка

Те усетиха, че зад тях стои човек. Видя го в погледите, които му хвърляха. По-малодушните страхливо наведоха глави при миризмата на потта му. Три млади мъжкаря се обърнаха към него, подивели от бяс, лаещи и потръпващи, ту напъваха напред, ту се отдръпваха, изцъклили очи и изпружили крака.

Едуард усети как нова пот руква по лицето му. Беше очаквал малка глутница, шест-седем, дори дузина. Но наоколо се бяха струпали повече от трийсетина вълка, всичките изпосталели жълтозъби убийци. Те все още реагираха на присъствието му; беше стоял там само няколко мига.

Кучето, което бяха приклещили, беше огромен черно-бял звяр, толкова успя да види; някакъв вид ловен мастиф, който имаше достатъчно разум да стои близо до стената. Не можеше да мърда оттам и глутницата със сигурност щеше да го убие, ако не се беше появил той. Знаеше, че това все още не е изключено.

Той вдигна поглед, усетил, че нещо проблясва над главата му по ръба на каньона. Ямата в земята не му се виждаше по-дълбока от шест метра и широка също толкова. Имаше симетрична форма и това го наведе на мисълта по-скоро за човешка ръка, отколкото за руслото на древна река например. Из горите все още се намираха оставени римски пръстени и камъни; беше ги виждал. Такова чувство му навяваше това образувание.

Мислеше, че ще види някое овчарче; боеше се да не се окаже войник. Но не очакваше иззад бодливите храсти и бръшляна да изникне млада жена. Остана със зяпнала уста, щом я видя да се взира в дупката, стиснала коренищата на един храст. Тя вдигна дясната си ръка и той видя, че в нея има камък колкото ябълка. Изглежда, жената усети погледа му и сведе очи, очевидно сащисана, че вижда там брадат и въоръжен воин, наметнат с вълчи кожи.

— Бягай оттам! — извика му тя и хвърли камъка с все сила насред глутницата. Той удари една от по-дребните вълчици, която подскочи и изквича, като в объркването си се ухапа.

Сърцето на Едуард се сви, като видя, че тя пак вдига ръка. Виждаше, че е решена да спаси кучето си, но резултатът… Почувства как в гърлото му се надига киселината на гнева. Беше с доспехи, имаше наметката си и меча, който баща му му беше дал. Изтегли дългото острие, докато край него валяха камъни и удряха по вълците. Те скимтяха и се дърпаха под това нападение, забравяйки за жертвата си. В миг им се прииска единствено да бягат.

Сред тях имаше човек. Едуард усети как настроението им се променя, най-едрите екземпляри се обърнаха и го загледаха втренчено. Той преглътна. Но беше на осемнайсет и лесно избухваше. Мечът бе изработен специално за него, с тънък стоманен гръбнак по цялата дължина на острието. Беше прекалено тежък за повечето мъже, но понасяше с лекота неговите удари. Той го държеше, все едно беше лек като перце.

— Е, хайде, тогава, момчета — изръмжа им през зъби. — Вижте какво съм ви приготвил.

Беше ходил на лов за вълци много пъти, но никога не бе виждал как цяла глутница реагира, изправено през недвусмислен избор. Без дори за миг да се поколебае, всяко животно му скочи, разпенено от ярост. Независимо от ръста си, той бе изблъскан срещу скалната стена, свалиха го почти на колене с тежестта си. Доспехите го спасиха тогава, издраният метал стана защитата му от техните зъби и нокти. Вълците докопаха наметката и я разкъсаха, дърпаха я наляво и надясно, захапали я, теглеха и него, тъй че да загуби равновесие. Тогава Едуард нададе бойния си вик. Размаха меча, сякаш косеше наоколо си, макар че нанесе големи поражения и с металните си ръкавици.

За секунди всичко свърши — още щом водачите на глутницата успяха да се изтеглят по единствения си път за отстъпление. Едуард едва поемаше дъх, наведен, поставил длани върху коленете. Четири вълка лежаха на земята до него, два все още живи, другите — определено мъртви.

Останалата част от глутницата вече бе изчезнала, а от жената, която ги беше раздразнила, нямаше и следа. Бавно, смръщил лице заради раздраните и наранени места по себе си, Едуард клекна и протегна ръка към едно от ранените животни. Виждаше се, че гръбнакът му е счупен, затова то влачеше таза си в опит да се надигне. Когато ръката му приближи, то му се озъби с разширени очи и той го зашлеви силно през муцуната. Вълкът изръмжа веднъж, после се отдръпна, пълзейки, като скимтеше през цялото време.

Едуард се изправи внимателно и огромният мастиф тръгна към него, издавайки ръмжащи звуци дълбоко от гърлото си, щом някой от вълците помръднеше. Те не представляваха опасност сега и черно-бялото животно не се страхуваше. Поодрано и прашно, то отиде, куцукайки, право при Едуард. Едната му лапа беше обляна в кръв. Едуард погледна надолу и то го забута с глава, търкайки муцуна в гънките на наметката му. Надали беше виждал някога по-голямо куче.