Конн Иггульден - Кръвна връзка

Нямаше значение, че Хенри не разбира нищо. Кралят и кралицата на Англия заедно с уелския принц яздеха към своята столица. Тежката артилерия, която бяха заловили при Сейнт Олбънс, изоставаше, а армията се точеше на километри по пътя към града.

Кралското семейство яздеше начело, лордовете Съмърсет и Пърси леко предвождаха останалите. Въпреки цялото въодушевление от победата старшите офицери не забравяха, че армията на Уорик е някъде наблизо.

При тези обстоятелства това не би могло да бъде триумфален марш, нито пък те биха позволили Маргарет и крал Хенри да яздят в първите редици, където една проста засада от стрелци щеше да ги повали за мигове. Съмърсет бе подредил най-добрите си рицари в доспехи в редици около краля и кралицата. Не бе предвидил шотландците, но те също бяха тук, подскачаха на босите си крака, въоръжени с най-различни оръжия. Тези брадати мъже без притеснение зяпаха бледоликия крал, когото бяха спасили, и коментираха помежду си на собствения си странен език. Настроението беше приповдигнато и празнично, хората се движеха през смях и от време на време с песен, докато преброждаха пътя за Лондон.

Армията, която напредваше по издигнатия път към Лондон, почти се превърна в парад, в кралска процесия. Търговци и пътници бяха принудени да отбиват каруците си настрани от пътя из блатистата местност наоколо, докато край тях в редици от по четирима яздеха рицари в доспехи, а над главите им, закачени за пики, се вееха и плющяха знамена. Земеделците и търговците застанаха със сведени глави, с шапки, притиснати към гърдите, когато чуха, че кралят и кралицата най-сетне се завръщат. Някои дори ги приветстваха с викове на силния вятър и студа, като изпиваха с поглед Хенри и Маргарет, сякаш искаха да ги вклинят в паметта си завинаги.

Вярно, че кралските знамена бяха поизносени и окаляни. Бяха ги държали в сандъци през по-голямата част от изминалата година. Самите войници, които ги носеха, бяха достатъчно опърпани след толкова дълъг период на преходи, но вдигнаха гордо глава, щом видяха пред себе си масивните стени на Лондон, а над града засвириха рогове, които предизвестяваха за тяхното приближаване. Лондон бе видял бунтове и нашествия през изминалата година, Лондонската кула бе поломена, а по улиците на града гърмяха топовни изстрели срещу жителите му.

Но всичко това бе останало в миналото. Маргарет го чувстваше в чистия зимен въздух. В топлите месеца градът наистина вонеше на помийни води и гнилоч, но вятърът, който сега духаше в лицето ѝ, дъхаше на дърво и гипс, тухли, дим и осолено месо. Не можеше да не си спомни за първия път, когато видя града, току-що пристигнала от Франция. Тогава я бяха внесли на парадна носилка, която спря на Лондонския мост, а тълпите ликуваха и ревяха, а старейшините в цветни роби ѝ се поклониха. Тогава се чувстваше зашеметена, момиче на петнайсет години, което не знаеше, че на света може да има толкова много хора накуп.

Усети как пулсът ѝ се ускорява, щом конят на Съмърсет приближи до нея, за да яздят заедно. Двамата не бяха разговаряли, откакто Хенри се върна, макар че младият херцог беше винаги наблизо, готов да я съветва или пък да получи заповеди. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, яздеше точно зад кралицата, заедно с Едуард, принц на Уелс. Тя се зачуди дали лорд Пърси си мисли за баща си и брат си, погубени в годините на битки и кръвопролития. Може би това беше шанс за всички тях да оставят зад себе си подобни семейни трагедии. В крайна сметка тя победи. Въпреки всички трудности и премеждия съпругът ѝ все още бе ръкоположеният крал на Англия, истински, жив и отново в преградките ѝ. Маргарет беше научила много от времето, когато за първи път съзря Лондон.

Пътят от Сейнт Олбънс водеше директно при Епископската врата, паралелно на един друг път към Мургейт, само на няколкостотин метра покрай стената. Това се оказа и единственото участие на крал Хенри по време на прехода. Когато Съмърсет попита кралицата от коя порта би желала да влезе в града, някакъв мимолетен спомен просветна в паметта на краля и той вдигна очи, само за миг.

— Бих искал да вляза през портата на баща ми — срамежливо продума той.

Говореше за Мургейт, врязана в масивната римска стена още преди крал Хенри да се роди, тъй като пътищата на север се задръстваха от каруците и тълпите, и ставаше все по-зле с всяка измината година. Без да продума, Съмърсет изпрати напред нова заповед и първите редици се прехвърлиха на пътя към Мургейт, който беше издигнат на почти два метра над земята, толкова мек на места, че можеше да се превърне в капан за някой кон или ездач. Този път бе построен със средства от лондонските данъци и беше добре поддържан и сух дори през зимата. Придвижваха се бързо и портата се виждаше все по-голяма на хоризонта.