Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Тогава не ставаш за мен, Едуард от Йорк.

При тази реплика той премигна, устата му зяпна от объркване, а лицето му потъмня.

— Не ставам… извинявай, ти… какво?

Бебето отново проплака и устата ѝ се сви след ироничната крива усмивка, в която се бе разтеглила преди малко.

— Викат ме, Едуард.

— Името ми е видно от знамената ми — рече той, — аз също знам твоето, Елизабет Грей.

— Да, това е името ми сега — Грей, съпруга и майка.

Тя го гледаше настойчиво, очите ѝ останаха спокойни, докато взимаше съвсем обмислено решение. Съпругът ѝ беше свестен човек, но никога не я беше карал цялата да се тресе от желание, както успя този як като вол мъж да се почувства само с една нескопосана прегръдка. Червенина заля лицето ѝ, щом започна да флиртува с него.

— Ела ми пак на гости, Едуард. Може би без компанията ти.

И преди да бе успял да стори друго, освен да я изгледа изненадано, тя завъртя полите си и изчезна. Старецът, който отвори вратата, го погледна с почитание и възхищение в очите, после сякаш същия огромен интерес у него предизвикаха ботушите му.

— Да вкарам ли, ъъ, кучето вътре, милорд? В крайна сметка господарката не каза какво да сторя.

— Какво? О!

Той обърна очи към черно-белия мастиф, който сега лежеше по гръб и риташе с единия крак във въздуха, без да показва каквито и да е признаци на безпокойство. Усети, че кучето го наблюдава.

Въздъхна. След като вратата се затвори зад Елизабет, той усети, че нещо вътре в него се променя, нещо се стегна, за което не знаеше, че е било разхлабено. В началото отговорностите на баща му бяха голямо тегло за него. Сега нещо дълбоко в него се запечата и нещата се промениха. Имаше дела, които трябваше да свърши, а никой друг освен него не можеше да стори. Те бяха негова отговорност и той осъзна, че не му тежат, ами му дават сила, а силата идва от тежестта. Това беше проникновение за него.

За първи път, откакто се помнеше, го прониза вина за нещо, което бе направил. И нямаше значение, че Елизабет му бе подала всички сигнали, че го харесва. Да се натрапва на омъжена жена беше като да се напие до козирката или пък да се бие в юмручен бой с яки ковачи, докато ги наложеше така, че да не могат да стоят на краката си. Той простена едва чуто, вдигна глава и пое дълбоко въздух. Видя се като дете да бяга от задълженията си и се засрами.

Погледна на юг, покрай къщата и дърветата, и си представи как кралица Маргарет и благородните ѝ лордове надигат чаши с вино и се поздравяват с победата. Все още се чувстваше раздвоен — югът го зовеше, за да иска разплата, а северът го държеше с мисълта за бащиното му унижение. Пролетта идваше. Как да напусне севера, като знаеше къде е главата на баща му? А и как да не го напусне, след като враговете му са още живи?

— Да, вземи го — каза той на стареца, който стоеше ококорен и изнервен от безмълвието на този гигант. — Няма да ме има известно време, затова то трябва да остане при господарката си. Дай му кокал от овнешко месо. Обича го.

— Надявам се, че ще ви видим отново, милорд?

Едуард сведе поглед и му се усмихна. Не че скръбта му бе отминала. Просто тя вече не можеше да го съсипва и потиска с всяка глътка въздух. Знаеше, че баща му го наблюдава и че има дълг за изплащане. Мислите му бяха бистри, дишаше бавно и спокойно.

— Може би, ако доживея. И ако ти също доживееш. За човек като теб, който е видял толкова много зими, сигурно всеки ден е благословен от Бога.

Старецът премигна, без да знае как да реагира. През това време Едуард се обърна и приближи до мястото, където държаха коня му. Капитаните му бяха наблюдавали и слушали всичко и сякаш усетиха някаква промяна, а и конете се движеха неспокойно, искаха да тръгват.

— Милорд? — извика един от тях.

— Нека нашите да приберат лагера — отвърна Едуард. — Вече съм готов. — Ще говоря от името на Йорк. И хората ще ме чуят.

Един мъж, който стоеше близо до него, се прекръсти неволно, а друг потръпна, кожата по гръбнака му настръхна. За пореден път отиваха на война. Всички те бяха свидетели на битката при Мортимърс Крос, където слънцето бе изгряло от три места, хвърляйки невъзможни сенки. Бяха видели как Едуард ходи с изваден меч по полето с мъртъвците, гологлав и в червени доспехи, полудял от скръб. Всичките му капитани и рицари знаеха какво може той и го гледаха със страхопочитание.

В лагера на кралицата нямаше храна, нито хапка месо дори от змиорка или куче, за да се нахранят петнайсетте хиляди войници, само едва процеждаща се, замърсена вода за наквасване на гърлата. Последните запаси от годни провизии бяха изконсумирани или преди сблъсъка при Сейнт Олбънс, или пък с появата на Лондон на хоризонта. Загледани в стените на града с къркорещи от глад стомаси, войниците стенеха при мисълта за гъсти зимни яхнии, супи, пудинги и печени на шиш бутове, които бавно се въртят в хановете, в собствения си прозрачен сос.