Конн Иггульден - Кръвна връзка

Дъждът се беше намесил и развалил момента, и в армията на кралицата знаеха едно: стрелците с лък и арбалет трябваше да се втурнат. Стигаше се до старата равносметка между силата на копието или стрелата за лък, или пък болта за арбалет — и най-древното познание, че ако се добереш достатъчно близо, един замах с градинска секира би бил най-добрият отговор.

Откъм войската на кралицата се надигна неистов вой, ужасяващ звук за артилеристите, които още се бореха с овлажнения барут, изстъргваха го с пръсти и се бавеха да намерят сух в торбата си или пък в рога. Мъжете, които им се нахвърлиха, носеха брадви и войнишки ножове, които нямаше да се повредят от дъжда. Още няколко пушки изпукаха и повалиха неколцина войници, но останалите им другари падаха разсечени или намушкани.

Целият батальон на Монтагю бе прегазен, нещастните му останки хукнаха назад, за да се смесят с по-силния център. Това бяха най-добре въоръжените рицари на Уорик, кентските му ветерани и капитани.

Уорик бе заобиколен от знаменосци и дузина пазачи, чиято единствена задача бе да го предпазват. Той се огледа, щом чу от дясната си страна гневни викове, после нареди на хората си да пропуснат херцога на Норфолк.

Норфолк приближи със собствената си група ездачи, всичките облечени в неговите цветове. Господарят им отново не носеше шлем. Той изгледа кръвнишки Уорик изпод гъстите си вежди, а главата му приличаше на куб върху якия му врат.

С жест Уорик го покани по-близо. Норфолк беше на около четирийсет, в разцвета на силите си, макар и странно блед. Той пак съжали, че не смее да се довери напълно на този човек. И преди бе имало предателства между родовете на Йорк и Ланкастър. Но не можеше да си позволи още една грешка, след като всички звезди се бяха скупчили в полза кралицата.

— Милорд Норфолк — рече Уорик, щом онзи приближи, като по този начин призна по-нисшия си ранг, заговаряйки го първи. — Независимо от лошото начало, смятам, че ще успеем да ги удържим.

За негово раздразнение, Норфолк не отговори веднага. Сякаш си правеше собствени преценки, оглеждайки внимателно разбития им тил, изоставените топове и масите, които все още се стичаха надолу към града. Поклати глава и погледна нагоре към дъжда, който се изля върху оголените му теме и лице.

— Бих се съгласил с вас, ако дъждът не беше повредил цялото огнестрелно оръжие. Милорд, нима са отвели краля?

Сега беше ред на Уорик да хвърли поглед назад през рамо към огромния дъб, вече останал далеч зад редиците на кралицата.

— Сякаш дяволът ни донесе такъв късмет, че Хенри да попадне точно на пътя им — отвърна. — Смятах, че е в безопасност в тила, където никой не може да го достигне.

Норфолк сви рамене и се изкашля в шепата си.

— Тогава те са взели онова, за което са дошли. Тази битка приключи. Сега ще е най-добре да се оттеглим. Загубите ни са малки — със сигурност по-малко от шестстотин души.

— И сред тях е брат ми Джон — добави Уорик.

Собствената му преценка за загиналите беше далеч по-висока, но Норфолк се мъчеше да смекчи новината за поражението. Уорик не успя да си наложи да почувства нужното възмущение, което иначе би трябвало да изпита при такъв съвет. Дъждът се лееше и всички бяха мокри, беше им студено, трепереха, както седяха на седлата си, и се гледаха в очите. Херцогът казваше истината — залавянето на крал Хенри още в първите минути означаваше, че битката е загубена, преди да е започнала истински. Уорик прокле дъжда и Норфолк се усмихна.

— Ако решите да се оттеглите, милорд Уорик, тогава армията ще остане почти непокътната и без видима загуба на достойнство. Едуард Йоркски скоро ще пристигне и тогава… е, тогава ще видим.

Норфолк звучеше убедително, но в тъжното си настроение Уорик почувства как го жегна раздразнение. Едуард щеше да внесе в похода пълен хаос, крясъци и инатливост, сигурен беше. Въпреки това, както и при баща му преди това, в рода Йорк течеше кралска кръв и той имаше по-големи претенции за трона от всеки друг освен самия крал Хенри. Кръвната връзка излъчваше мощ, това беше простата истина. Уорик прикри раздразнението си. Ако победяха Ланкастър, единствено Йорк можеше да заеме престола, все едно дали го заслужаваше.

В този момент Уорик имаше по-неотложни тревоги. Хвърли продължителен поглед към бойното поле и лицето му се сви при мисълта, че отстъплението на север щеше да го преведе през всяка една от безполезните защити, които беше подготвил.

Погледът му се спря на мястото, където бе видял брат си да пада. Ако още беше жив, щяха да го задържат за откуп. Само можеше да се надява на това. Уорик напълни дробовете си с мразовит въздух и усети, по внезапно залялата го вълна на облекчение, че това е правилното решение.