Конн Иггульден - Кръвна връзка

Джон Невил премигваше, за да изчисти от очите си дъжда и кръвта. Пазачите му май си бяха отишли, стоеше съвсем сам. Обърна се, за да види врага, и в този момент го бутнаха на земята, по гръб в калта, с наполовина забита в бронираните му гърди брадва, и тежкият крак на някакъв мъж стъпи върху главата му.

— Мир! Аз съм Монтагю! — изкрещя той въпреки болката, плюейки кал и мръсотия. — Джон Невил. Мир!

Не беше сигурен дали е извикал на глас молбата за милост и откуп, или пък тя само отекваше вътре в стените на черепа му. Очите му се забелиха и той не усети как тялото му се вдигна заедно с брадвата, и как после тупна шумно обратно в калта, когато острието се освободи от метала.

Изправен върху стремената, Уорик с ужас наблюдаваше как войската на брат му бива погълната. Най-далечното крило бе превзето, но той го видя, останал сам. Не беше за повече от няколко мига, но те му се сториха векове, докато битката вилнееше около тази неподвижна точка.

Всичките му пазачи бяха избягали или бяха паднали убити, а знамената на Монтагю лежаха стъпкани в калта. Уорик усети, че диша със затруднение, не можеше да откъсне поглед от тази сцена и, стиснал здраво юздите, чакаше по-малкият му брат да бъде убит. Настана тишина, целият шум, който вестоносците и капитаните му вдигаха наоколо, остана без отговор. Уорик изведнъж пое дълбоко ледения въздух и почти простена, щом видя как ред войници с брадви пометоха с крясъци Джон на земята. На разстояние половин километър един от друг те бяха разделени от хиляди войници, окопи, каруци и оръдия. Но той не виждаше нищо друго.

Затвори очи и ги стисна силно. После ги отвори, кървясали, свил устни до кръв. Дъждът се усили, направи от наметката му скулптура от подгизнали гънки и накара коня му да запръхти и да пръска капки из въздуха.

Обърна се към капитаните и видя, че чичо му Фокънбърг е приближил. На почервенялото му лице бе изписан праведен гняв. Уорик изстреля серия от заповеди, след като ясно видя в главата си картината на бойното поле; раздаде команди за отделните части, които щяха да задържат позициите. Половината от армията на кралицата все още се спускаше по хълма. Ако успееше да заздрави разредените редици на Джон, не беше късно някак да укрепи фланга. Северните диваци на Маргарет щяха да са като овце, тичащи към наредените пред тях касапи. Тогава нямаше да има значение колко е успяла тя да събере за бой. Щеше да ги смели ред по ред — и имаше оръжието да го направи.

— Чичо, това е за теб. Докарай оръдието — извика той на Фокънбърг. — Нека стрелците ми с лъкове и войниците с пушки да стоят там за поддръжка. Избери позиция и ги подготви. Разбираш ли ме? Оръдия, бомбарди и кулверини. Щом дам заповед, не искам стрелбата да намалява, докато не ги отблъснем и разгромим.

— Ще ги спрем тук, Ричард — отвърна чичо му, — заклевам се.

Уорик се взря в него с леден поглед, докато онзи обърна коня си демонстративно и препусна, събирайки след себе си куп сержанти и наемни войници, които да изпълнят заповедта.

Боевете продължаваха от лявата страна на Уорик, а едва крепящите се войници на Джон бяха избутани назад върху труповете на убитите. Не беше никак поучително. Тези мъже знаеха, че са най-слабото звено в армията на Йорк — старците и момчетата, еднооките и престъпниците. Наистина те не бяха страхливци, но никой командир не би рискувал защитата си да разчита на това дали подобни мъже биха удържали. Те нямаха особено гордост — а тук гордостта имаше значение.

Уорик вдигна очи, като чу тракането на лъковете, и въздъхна облекчено, щом видя на хоризонта дългите редици на собствените си стрелци в червени покривала. Знаеше, че сигурно ругаят и псуват дъжда, защото мразеха влагата, която изкривяваше лъковете им и разтягаше ленената тетива. У тези мъже пък гордостта беше в излишък. Те биха стояли до безкрай, обзети от праведен гняв, срещу онези, които им причиняваха това. Той кимна доволно, обнадежден от несекващото дрънчене на стрелите.

Нападението се забавяше, затлачваше се и това даваше нужното време на капитаните му да образуват цяла редица от органови оръдия. Все едно дали бяха направени от желязо, или бронз, огромните топове тежаха тонове. Някои бяха качени на лафети, докато други трябваше да бъдат влачени на дървена шейна, приличаща на лодка, теглена от пъшкащи впрегатни волове. Тези оръдия изискваха огромен брой войници, понякога до двайсет, за да бъдат придвижени, заредени и да стрелят — мъже, които в друг случай биха били в редовете с останалата войска. Въпреки това те бяха неговата радост, неговата гордост.