Конн Иггульден - Кръвна връзка

Тогава Уорик се сети за крал Хенри. Още виждаше дървото, под което той седеше, без да е помръднал. Намираше се достатъчно близо до армията на съпругата си, та да може да отиде там, но нямаше нито толкова ум, нито воля за това. Уорик притисна с ръкавица оголеното си чело, достатъчно силно, та да остане отпечатък от металните люспи. Въоръжените с пушки войници се събираха в нестройни редици. Стрелците с лъкове бяха забавили врага. Пехотинците му бяха готови да настъпят.

Уорик изпрати една проста заповед на Норфолк, като го призова да влезе в бой. Не знаеше дали може да спаси брат си Джон или дори цялото ляво крило, но все още можеше да обърне битката и да предотврати пълно поражение и хаотично отстъпление. Промърмори си под нос това с нарастващо отчаяние.

Крал Хенри скочи на крака, когато край него минаха цели потоци от войници. Коленете го боляха, но искаше да се изповяда на абат Уедъмстед. Старецът изслушваше греховете му всяка сутрин, изключително тържествена и пищна церемония, която по същество беше съвсем тиха, тъй като Хенри шепнешком му разказваше за своите вини и неуспехи. Знаеше, че е загубил добри мъже заради слабостта си и лошото си здраве, мъже като Уилям де ла Пул, херцог Съфолк; мъже като Ричард, херцог на Йорк, и граф Солсбъри. Хенри усещаше всяка смърт като още едно бреме върху плещите си, което усукваше костите му, притискаше го надолу. Беше харесвал Ричард Йорк, много. Беше се наслаждавал на разговорите си с него. Този добър човек не знаеше колко е опасно да застава срещу краля. Небесата крещяха срещу такова богохулство и той знаеше, че гордостта погуби Йорк; въпреки това беше и грях на краля, защото не принуди Йорк да го разбере. Може би, ако той бе накарал тази истина да зазвучи в ушите му, човекът още щеше да е жив.

Кралят чуваше какво говореха в лагера, чу за съдбата на Йорк и Солсбъри, и на сина на Йорк, Едмънд. Стана свидетел на болката и омразата, причинени от тези смъртни случаи, неутолимата жажда за мъст, която водеше всички в тъмните земи, как започваха да падат, завъртени във вихъра ѝ, все по-надолу и по-надолу. Под тежестта на тази вина Хенри не беше много повече от едно ярко петънце в бездната, слабо и едва мъждукащо.

Край неговия дъб хиляди войници от армията на кралицата бягаха, клатеха се, яздеха, изливаха се откъм града с лица, зачервени от бясното спускане по хълма. Двама рицари останаха край краля, миниатюрен застинал остров, останал неподвижен след хаотичното отстъпление на Невиловите редици. По-старият, сър Томас Кайриъл, беше огромен мъж, сивокос ветеран от две-три десетилетия воини. Мустаците и брадата му бяха омаслени и увиснали не по-малко от угрижената му физиономия.

Хенри се чудеше дали да не повика някого от преминаващите пехотинци, да каже, че иска да го заведат горе при абата. Вдишваше дълбоко студения въздух, защото знаеше, че така мисълта му се изостря. Наблюдаваше мъжете и някои от тях се обръщаха към самотната фигура, застанала с една ръка, облегната върху ствола на старото дърво, която им се усмихваше, докато те препускаха напред към смъртоносната схватка. Един или двама му отвърнаха с агресивни жестове, по някакъв начин раздразнени от миролюбивото и добронамерено лице, толкова не на място на бойното поле. Те прекарваха палци през гърлата си, надигаха юмруци, докосваха зъбите си или бодяха с два пръста въздуха в посока малката им групичка. Движенията им напомниха на Хенри за учителя му по музика в Уиндзор, който разсичаше въздуха с ръце, за да наложи тишина преди всяко изпълнение. Това беше един по-щастлив спомен и той отпърво затананика, а после и запя с глас народни песни, почти в такт с ритъма на преминаващите мъже.

Сър Кайриъл прочисти гърлото си, а лицето му стана аленочервено.

— Ваше Височество, макар че това е една чудесна, силна песен, може би тя не е подходяща за момента. Смятам, че е твърде сладникава за ушите на войници. Поне със сигурност е такава за мен.

Рицарят се обля в пот, а кралят се засмя и продължи да пее. Идваше ред на припева, а как да откажеш на песента собствения ѝ припев — старият Кайриъл ще го разбере, щом го чуе.

„И когато отново видим зеленина, чучулигите пеят за пролетта …“

Един от преминаващите рицари в доспехи обърна глава при звука на весел глас на такова място. Боят се водеше не много далеч, с писъци, със свистящи стрели и тътен от сблъсък на метал, които се смесваха с ръмжащия вой на хората. Те всичките познаваха добре тази музика. Високият тенор, който лееше песен за пролетта, беше достатъчен, за да накара рицаря да спре и да вдигне шлема си.