Конн Иггульден - Кръвна връзка

Барабанчиците не успяха да удържат атаката. Дери наблюдаваше как в най-предното каре отляво се появява дупка като от отхапване, след като го нападнаха и притиснаха. Една по-подвижна войска може би щеше да успее да се обърне с лице към кралската армия — някои може и да го бяха сторили. Въпреки това половината от мъжете на Уорик стояха в окопите и рововете, обърнати на север, без да са в състояние да заемат бързо нова позиция.

Херцог Съмърсет, граф Пърси на Нортъмбърланд, дори лорд Клифорд и останалите барони вкараха хората си сред тях с мълниеносна бързина, виждайки златната възможност. Каретата на Уорик наистина щяха да се обърнат; стрелците му щяха да отстъпят, за да забавят армията на кралицата. Резултатът от битката зависеше от това доколко може да се увреди и разруши това най-задно каре, преди силите на Уорик да се преформироват, за да посрещнат в лице мъчителите си.

Дери допря буза о меката муцуна на Възмездие и се загледа в километрите обработваема земя пред себе си, доволен, че се е измъкнал от схватката. Моментът би могъл да е дори красив, ако не беше сблъсъкът между двете армии на откритото поле. От такова разстояние едва виждаше знамената. Със сигурност беше твърде далеч, за да разпознае отделни хора или пък нещо повече от основните движения и атаки — като стада, придвижващи се по земята.

Когато беше млад, бе участвал в подобни бойни редици. Той отметна глава, усещайки как тръпка минава по целия му гръбнак, сякаш кожата му искаше да се отдели. Знаеше, че там долу е ужасна касапница, като в последните шеметни моменти от нея всичко се свеждаше до това двама мъже да се втурнат един срещу друг с боздуган или острие в ръка, и с волята да стоят изправени, докато другият падне на земята. А после отново и отново, докато едва можеха да вдигнат меча си, когато поредният противник приближи, бодър и усмихнат, и замахне с оръжие.

Уорик седеше, хванал поводите в безчувствените си ръце с полузамръзнали пръсти, които стискаха кожата. Дъхът му излизаше на пара, но с дебелата вълнена дреха под ризницата му беше достатъчно топло, и тази топлина се подклаждаше още от гнева и възмущението. Чуваше как капитаните му крещят заповеди всички да се обърнат с лице към врага, но над тях, пред очите на всички, улиците на Сейнт Олбънс се превръщаха в потоци от бойци, които изтичаха върху равнината и отхапваха от редиците на Монтагю парчета, сякаш киселина ги поглъщаше. Уорик поклати глава — беше толкова бесен на себе си и на тях, че едва си събираше ума, за да води командването. Но го правеше. Конят му и личната му стража станаха център за галопиращите пратеници, които влитаха, за да чуят заповедите, а после отлитаха с викове към останалите да им изчистят пътя. Капитаните му си знаеха работата, но кентските и лондонските войници бяха необучени, несвикнали с бързи маневри на полето. Това бе една от причините толкова силно да зависи от укрепената позиция срещу по-опитната армия на кралицата. Знаеше, че хората му имат кураж, но трябваше да им се казва кога да стоят и кога да се оттеглят, кога да заграждат и кога да подкрепят, кога да нападат. По-основните движения бяха грижа на най-старшите офицери, докато бойците с едри десници и обикновени войници водеха малките битки с остро желязо в ръка.

Уорик върна тичешком назад всичките си стрелци в две групи по фланговете. Стисна юмрук, когато те започнаха да пускат облаци от стрели срещу мъжете, които продължаваха да прииждат от хълма. От това разстояние и една на десет нямаше да улучи, но силите на кралицата щяха да се движат по-предпазливо заради тази свистяща и жужаща вихрушка.

Уорик изпрати едно момче да поднесе поздравленията му на Норфолк. Без да е виновен за това, оказа се, че авангардът на херцога е възможно най-далеч от боевете. Той изобщо не се беше придвижил, откакто се върна при хората си. Уорик нямаше представа дали другарят му бе замръзнал в шок, или пък просто изчакваше да разбере как най-добре да използва войската си. Вестоносецът тръгна без заповед, само с очакването да донесе нещо, казано от него.

След като свърши и това, Уорик се отърси от последните остатъци на летаргията, която беше забавяла мислите му. Собственото му каре от три хиляди мъже се обърна, доколкото можа, мъжете наизскачаха от укрепленията и окопите. Сърцето му се късаше да гледа, но половината от преградите, които бе поставил за врага, се бяха превърнали в дразнение за собствените му хора, принудени да ги преодоляват. Усуканите шипове, които бяха разпръснали по земята, бяха потънали наполовина и това ги правеше невидими в калта. Конниците трябваше издалече да заобикалят полетата, където ги имаше, от страх да не наранят животните. Бавна работа беше и Уорик продължаваше да командва и да измъчва офицерите си. Брат му Джон беше попаднал в центъра на най-ожесточените боеве и знамената му сякаш удържаха една приливна вълна наоколо си, която заплашваше да се разлее на всички посоки.