Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Добра среща, милорд — приветства го той.

По-възрастният мъж склони глава и се усмихна в отговор.

— Помислих си, че нищо няма да ми стане, ако дойда, Ричард — рече Норфолк. — Чичо ти се притеснява за теб.

Като че ли очите му просветнаха, когато Фокънбърг кимна мрачно. Уорик шумно вдиша през носа си. У чичо му нямаше злост, убеден беше. Под достойнството на Уорик беше да приема истинското съжаление за толкова мелодраматично, но точно то бе станало мишена за неговия гняв. Може би Норфолк в крайна сметка не беше толкова безчувствен, след като е забелязал онова, което бе убягнало на Фокънбърг.

— Някакви новини от съгледвачите? — попита Уорик и ъгълчето на устата му се присви, когато издиша.

Норфолк поклати глава, веднага станал сериозен, щом нещо касаеше работата в лагера.

— Никакви. Нито дума, само тук-там колоните от ограбени жители, които се стичат на юг с оплакванията си — той видя, че Уорик отвори уста, за да заговори, и бързо продължи: — Да, и както ти заповяда, Ричард, храним ги и ги стопляме, даваме им по една кесийка и ги пращаме на юг към Лондон. По-силните момчета караме да останат и да се присъединят към редиците ни, естествено, но доста възрастни хора и деца има, които се отправят към Лондон и разказват истории на ужаса. Когато това се разчуе, на юг няма да посрещнат кралицата с отворени обятия.

— Не е малка работа — добави брат му Джон — да я видят такава, каквато е в действителност. Как бих искал цялата страна да я опознае, както ние я познаваме! Безчестна, безверна развратница!

Уорик потрепна леко. Не че не бе съгласен с всяка дума, но по-малкият му брат беше толкова остър и невъздържан в поведението си, че приличаше на Едуард Йорк. Като че ли имаше моменти, в които и двамата не разбираха от дискретно държание, сякаш гръмогласният глас и силната дясна ръка са всичко, от което се нуждае един мъж. Тогава се сети за Дери Бруър и се зачуди дали все още е жив.

— Джон — рече Уорик, после се сети да добави за по-официално и титлата. — Лорд Монтагю, може би трябва да нагледаш обучението на хората с огнестрелно оръжие. Осемдесетина новаци пристигнаха и нямам опитни, които да обучават останалите. Още са доста бавни при зареждането след стрелба.

Той видя как брат му заинтересуван повдигна вежди — младият мъж изпитваше любопитство към новите необикновени оръжия, които излизаха от града. Уорик бе похарчил купища сребро и половината леярни и ковачници в Лондон работеха денонощно, за да снабдят хората му. Резултатите все още предизвикваха страхопочитание, когато всяка сутрин каруците пристигаха с дузини, често с по някое ново приспособление с остриета или черен прах. Всеки ден преди изгрев-слънце цели редици от наскоро обучени „стрелци“ излизаха на открито, преметнали през рамо дългото оръжие, изработено от желязо и дърво. Подредени в прави редици, те насипваха вътре едрозърнест прах, набиваха със сила топчето или пък оловните пелети, а после запушваха цевта със запушалка от вълна, за да не позволят всичко да се изсипе обратно. Учеха се в движение, макар че и сам Господ знаеше, че това оръжие съвсем нямаше обхвата на стрелите на дългия лък. Пременените в червено бойци на Уорик бяха сред първите, които пожелаха доброволно да опитат пушките, но още в края на първия ден всички ги предадоха обратно и се върнаха към старите си лъкове. Най-много ги притесняваше времето между изстрелите в сравнение с бързината, с която пускаха стрелите, с всеки дъх. Въпреки това Уорик смяташе, че пушките са надеждни като защитни средства, да разбият масирана атака например или пък да свалят от конете им група офицери. Той виждаше в тях потенциал, ако се използват в точно определен момент. Гръмовният шум, който произвеждаха, беше направо стряскащ от близко разстояние. Тестовата му редица от стрелци бе изпуснала пушките и бе хукнала да се скрие някъде от гърма и облака дим. Дори само заради това той мислеше, че ще имат своето приложение на бойното поле.

Джон, лорд Монтагю, опря пръсти в челото си. В отговор Уорик наведе глава. Щеше му се да може и той да изпита подобно вълнение. С Джон имаха по-силна връзка, откакто баща им умря, това не можеше да се отрече. Тъй както привързаността им към чичото отслабваше, другарското чувство между Ричард, Джон и епископ Джордж Невил се засилваше и затвърждаваше. В крайна сметка тримата имаха обща кауза.

Уорик и Норфолк се обърнаха почти едновременно, когато зад тях се разнесе звук от рог, високо на хълма на Сейнт Олбънс. Норфолк извърна глава, за да се ослуша по-добре, после застина, щом камбаната на катедралата „Св. Петър“ започна да бие и звукът се разнесе из града.