Конн Иггульден - Кръвна връзка

Точно както той се беше втурнал да се бие при Тоутън — и, да, спечели триумф там, — по същия начин се беше хвърлил в брак с жена, която почти не познаваше. Самата численост на членовете на семейство Удвил, които превзеха кралските дворци, сякаш изненада Едуард не по-малко от другите, макар че той само клатеше глава благоразположено и се оттегляше в личните си покои при по-опитната си съпруга, която да го забавлява.

Уорик залитна и разля виното си, когато един младеж размаха ръце, пеейки или крещейки с необуздани движения, които обърнаха един бут и го запратиха във въздуха заедно с трясъка на счупени чинии. Той изруга под нос, усещайки, че Елизабет все още го гледа. Тя изрази изумление от неговата роля в живота на мъжа ѝ, не виждаше никаква причина Едуард да си прави лични срещи с Уорик и още неколцина мъже. Личният съвет не беше разтурен, но през последните три месеца под нейно влияние Едуард го бе посетил само веднъж. Ако някой въпрос от сферата на закона или обичаите се нуждаеше от вниманието му, той трябваше да му се представи лично, като често и Елизабет присъстваше там, хвърляше поглед към книжата и караше съпруга си да ѝ ги обяснява.

Уорик се нагласи да измъкне едно тъмно късче карамфил, което се беше загнездило между два зъба. Естествено, Едуард не разбираше истински от парламент, укази и закони, затова задачата да бъдат сведени до кралицата се падаше на писари и лордове, докато тя ги слушаше с широко отворени очи и изкусно поднесени на показ гърди. И доста по-възрастните мъже се разтреперваха и изчервяваха при това цялостно и безупречно внимание.

Уорик изпи виното си и се загледа как отново пълнят чашата му. Осъзна, че направо ненавижда тази жена — и, за жалост, в същото време страстно я желаеше. Намираше се в отчайващо положение, съзнаваше, че в никакъв случай няма да получи удовлетворение. Коронясаха Елизабет за кралица. Очевидно тя беше на мнение, че огромният ѝ съпруг няма нужда от ничии други съвети освен нейните, поне що се отнася до рода Удвил.

— Разбира се, че трябва да ни попееш, Ричард! — чу Уорик гласа на Елизабет. Той се задави с глътката вино и се закашля бурно, докато цялата маса ликуваше и тропаше с крака. Но този, който се изправи и се поклони, бе братът на Едуард, усмихваше се срамежливо на снаха си и пийваше от чашата с вино, за да прочисти гърлото си.

Уорик само се надяваше да не направят Ричард Глостър на глупак на това място. Вече го познаваше достатъчно добре, за да се гордее с качествата му. Още по-странното беше, че си спомняше какво щастие изпита баща му, когато той се роди. Беше само преди дванайсет години и сигурно половин дузина животи, когато светът беше по-добър, когато собственият му баща все още беше жив и бе искал някак си да принуди Хенри да бъде добър крал… Усети погледа на брат си върху себе си и повдигна вежда в горчива самоирония. Никога нямаше път назад. Никога нямаше шанс да се поправят направените грешки. Човек просто трябваше или да върви напред, или да се остави да пропадне.

Братът на краля имаше доста сладък глас, чист и спокоен, и пееше за селската любов. Уорик се остави мелодията да го погълне, спомни си за един градинар в имението Мидълхам, когото познаваше. Мъжът бе работил за баща му в продължение на трийсет години, кожата му беше кафява като подметка от живота, прекаран навън. Сега, като поглеждаше назад, осъзнаваше, че Чарли вероятно е бил с малко забавено развитие. Жената, с която живееше в къщата на имението им, беше майка му, а не съпруга, както Уорик като момче смяташе. Чарли със сигурност никога не запомни името му и го поздравяваше с „Къдрокоско“ всеки път, когато се срещнеха, макар че косата му беше права. Той се загледа втренчено в чашата си и се зачуди защо ли споменът за този човек го споходи сега изневиделица. Сети се за крака му, смазан от каруца, когато бил момче, останал по тази причина изкривен и винаги, винаги да го боли.

— И аз съм имал порязвания и трески — рече младият Уорик в младежката си невинност. — И един изгнил зъб, който ме караше да плача като бебе, докато не ми го извадиха. Как така можеш да понасяш твоя хапещ с непоносима болка крак, както ми го описваш, да ходиш и да спиш, и болката никога да не минава? Чарли, как не те разбива на парчета?

— Нима мислиш, че не е така? — прошепна Чарли и се загледа в тъмнината напред. — Ами аз бих казал, че хиляди пъти са ме разбивали на парчета, сломен съм бил като безпомощно, разридано момченце. Въпреки това не умирам, Къдрокоско! Слънцето изгрява и аз трябва да стана и пак да се захвана с работата си. Но не казвай, че не съм бил сломен, слънчице. Случва ми се всеки ден.