Генри Миллер - Колосът от Маруси

Избрах този образ случайно, ала колко подходящ и точен е той! Когато си представя как Кацимбалис се навежда да откъсне цвете от голата земя на Атика, целият гръцки свят — минало, настояще и бъдеще — се възправя пред мен. Отново виждам заоблените ниски могилки, в които са скрити славните мъртъвци; виждам теменужената светлина, от която твърдите храсталаци, обветрените скали, огромните камъни в пресъхналите речни корита блестят като слюда; виждам миниатюрните островчета, носещи се по морската повърхност, обточени от ослепително бели пръстени; виждам как орлите се издигат от главозамайващите зъбери на недостижимите планински върхове, а тъмните им сенки бавно пълзят по яркия земен килим; виждам фигурите на самотни мъже, повели стадата си по голия гръбнак на хълмовете, и руното на овцете е златно, както в дните на легенди; виждам жените, събрали се около кладенците сред маслиновите горички, полите им, движенията, приказките са същите като в библейските времена; виждам величествената патриархална осанка на свещеника, съвършено съчетание между мъжкото и женското, лика му — ведър, открит, излъчващ покой и достойнство; виждам геометричните шарки на природата, разбулвани от самата земя в оглушителна тишина. Гръцката земя се отваря пред мен подобно на Откровението на Йоан. Никога не съм знаел, че земята побира толкова много; вървял съм със завързани очи, с несигурни, колебливи стъпки; бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия, ограничен живот на градски човек. Светлината на Гърция отвори очите ми, проникна през порите ми, разшири цялото ми същество. Светът стана мой дом, тъй като съзрях истинския център и същинския смисъл на революцията. Никакви военни конфликти между народите на земята не могат да нарушат това равновесие. Гърция може би ще се окаже въвлечена във войната, както сме въвлечени всички ние, но аз категорично отказвам да бъда нещо по-малко от гражданин на света, за какъвто мълком се провъзгласих, стоейки в гробницата на Агамемнон. От този ден нататък животът ми е посветен на възраждането на божествеността на човека. Мир на всички хора, казвам, и по-пълен живот!

Едва бях написал последния ред и пощальонът ми донесе едно типично за Лорънс Даръл писмо с дата 10 август 1940 година. Прилагам го, за да завърша портрета на Кацимбалис.

„Селяните са налягали навред по палубата и ядат дини; по улеите се стича сок. Огромна тълпа, тръгнала на поклонение на «Светата Дева от Тинос» 124 124 Византийска чудотворна икона, открита през 1823 г. на остров Тинос, след като Дева Мария изпратила знамение в съня на монахиня. — Б.р. . Тъкмо излязохме от пристанището и оглеждаме хоризонта за италиански подводници. Това, което трябва да ти разкажа, е историята за петлите на Атика: тя ще допълни твоя портрет на Кацимбалис, който все още не съм прочел, но от онова, дето чувам, изглежда изумителен. Ето я и историята. Една вечер всички ние отидохме на Акропола, пияни и екзалтирани от вино и поезия; беше гореща непрогледна нощ и кръвта ни кипеше от коняка. Седяхме на стълбите пред голямата порта, подавайки си бутилката, Кацимбалис рецитираше, а Г. хлипаше, когато изведнъж К. бе обзет сякаш от бяс. Скачайки на крака, гръмовно изкрещя: «Искате ли да чуете петлите на Атика, проклети модерни издънки?». В гласа му се долавяше истерична нотка. Ние мълчахме, ала той и не очакваше отговор. Затича се към ръба на пропастта като приказна фея, тромава, черна приказна фея в черните си одежди, отметна глава назад, потупа ранената си ръка с овчарския си жезъл и издаде най-кръвосмразяващия звук, който някога съм чувал. Ку-ку-риии-гууу. Отекна над целия град — тъмен бокал, нашарен със светлинки, подобни на черешки. Рикошира от хълмовете и се търколи под стените на Партенона… Бяхме толкова потресени, че онемяхме. И докато се споглеждахме в мрака, нейде отдалеч, също сребърен звън в тъмнината, един петел сънено отвърна — после друг и друг. Това подлуди К. Наежвайки се като птица, която се кани да литне, пляскайки с полите на палтото си, той нададе ужасяващ вик — и ехото се умножи. Жилите му изпъкнаха, в профил приличаше на настръхнал и разгневен петел, пляскащ с криле на собственото си бунище. Крещеше истерично, а публиката му в долината набъбваше, докато над цяла Атина не затръбиха сякаш рогове, отговаряйки му. Накрая, сред паника и смях, трябваше да го помолим да престане. Нощта бе огласена от кукуригания — цяла Атина, цяла Атика, като че цяла Гърция, и аз почти си представих как ти се разбуждаш на бюрото си в Ню Йорк и слушаш този страхотен сребърен звън: кацимбалисовско кукуригане в Атика. Беше епично — един велик момент напълно в духа на Кацимбалис. Само да можеше да ги чуеш тия петли, неистовия псалм на атическите петли! Сънувах го две нощи поред. Е, сега сме на път за Миконос, покорени от петлите на Атика, които чухме от Акропола. Ще ми се да напишеш за това — то е част от мозайката…