Генри Миллер - Колосът от Маруси

Приятелят ми Кацимбалис, за когото написах тази книга, за да изразя благодарността си към него и сънародниците му, надявам се, ще ми прости, че съм го възвеличил и поставил на една нога с Колос. Тези, които познават Амарусион, знаят, че в това място няма нищо грандиозно. Няма нищо грандиозно и в Кацимбалис. Нито пък в крайна сметка в цялата история на Гърция. Има обаче нещо исполинско във всеки индивид, когато той стане наистина и напълно човек. По-истински човек от Кацимбалис аз не съм срещал. Докато крачех с него по улиците на Амарусион, изпитвах чувството, че стъпвам по земята по съвсем различен, нов начин. Земята стана по-близка, по-жива, по-обнадеждаваща. Той често говореше за миналото, така е, ала не като за нещо мъртво и забравено, а по-скоро като за нещо, което носим вътре в себе си, което оплодява настоящето и прави бъдещето привлекателно. Говореше с еднакво благоговение и за малките, и за големите неща; никога не бе твърде зает, за да се спре и да се замисли над онова, дето го вълнуваше; в ръцете си държеше безкрайното време, което само по себе си е признак за една велика душа. Как бих могъл някога да забравя последното, с което ме впечатли, когато се сбогувахме на автобусната спирка в сърцето на Атина? Има хора, които са толкова пълни, толкова богати, отдават себе си така безрезервно и докрай, та всеки път, като се сбогуваш с тях, чувстваш, че няма абсолютно никакво значение дали раздялата е за ден, или завинаги. Те идват при теб преливащи и те изпълват, докато и ти не прелееш. Не искат нищо, освен да споделиш преизобилната им радост от живота. Никога не питат от коя страна на границата си, понеже в света, който обитават, граници няма. Те стават неуязвими, като сами се излагат на всяка възможна опасност. Стават по-героични, не криейки слабостите си. Със сигурност в онези безкрайни и вероятно съчинени истории, които Кацимбалис обичаше да разказва, е имало доста фантазия и неточности, ала дори и понякога истината да е била жертвана, по този начин човекът зад историята успяваше да разкрие по-вярно и по-задълбочено човешкия си облик. Когато си тръгнах, оставяйки го в автобуса — бдителното му кръгло око вече се наслаждаваше на други гледки, — Сефериадис, който ме придружи до хотела, отбеляза прочувствено: „Той е велик човек, Милър, в това няма съмнение, нещо изключително… човешки феномен, бих казал“. Произнесе го така, сякаш той, Сефериадис, се сбогуваше, не аз. Познаваше Кацимбалис толкова добре, колкото един човек би могъл да познава друг; понякога губеше търпение, понякога бе неописуемо раздразнен, понякога направо бесен, но даже и един ден да се превърне в най-отявления му враг, не съм в състояние да си представя, че би изрекъл и дума, с която да принизи висотата и величието на своя приятел. Колко прекрасно беше да го чуя да казва, знаейки, че току-що съм се разделил с Кацимбалис: Разправи ли ти оная история за монетите, които намерил?, или каквото и да е. Питаше с ентусиазма на любител на музиката, който, научавайки, че приятелят му тъкмо си е купил грамофон, иска да му препоръча плоча, за която е сигурен, че ще му достави голямо удоволствие. Често, когато бяхме всички заедно и Кацимбалис се впуснеше в дълъг монолог, аз улавях по лицето на Сефериадис топла усмивка на признание — усмивка, известяваща останалите, че им предстои да чуят нещо доказано, изпитано и одобрено. Или пък накрая прошепваше, хващайки ме под ръка и дръпвайки ме встрани: „Много лошо, че тази вечер не разказа цялата история; има един великолепен епизод, който понякога разправя, ако е в много добро настроение — жалко, че трябваше да го изпуснеш“. Изглежда, всички приемаха за даденост, че Кацимбалис не само е в правото си да импровизира, но и че от него се очаква да го прави. Смятаха го за виртуоз, виртуоз, който свири единствено своите композиции и следователно е свободен да ги променя както си иска.

Забележителният му талант притежава още една интересна особеност, която отново внушава аналогия с музикалната дарба. През времето, в което бяхме заедно, Кацимбалис живееше относително спокойно и без приключения. Ала даже и най-обикновената случка, щом беше свързана с него, по неведом начин прерастваше в събитие. Може само да бе откъснал цвете край пътя, прибирайки се вкъщи. Но започнеше ли да разказва, това цвете, макар и простичко, се превръщаше в най-прелестното, дето човек някога е откъсвал. Щеше да се запечата в паметта на слушателя като цветето, което Кацимбалис е откъснал; щеше да стане единствено и неповторимо не защото е необикновено, а защото Кацимбалис го е обезсмъртил, забелязвайки го, защото в него е вложил всичките си мисли и чувства, породени от цветята, и това е цяла вселена.