Генри Миллер - Колосът от Маруси

— Ти го казваш, братко.

— Аз си викам, Чичо Сам дава ми пушка, праща ме да се бия, аз се бия за него. Гърци не обичат италианци. Гърци обичат Америка. Всеки харесва Америка…

— Ти също ми харесваш — прекъснах го, изправяйки се, и му стиснах ръката, — но сега се налага да те оставя, пишка ми се.

— Добре, аз ще те чакам — заяви той.

Има да почакаш, рекох си и се скрих вътре в гарата. Измъкнах се от другата страна и се поразходих под дъжда. Когато влязох отново, видях, че влакът трябва да пристигне в осем. Край перона се бе проточила върволица от коли. Към седем се появи пиколото от хотела и ми подаде бележка. Беше от Даръл, който ме подканяше да се върна, за да вечерям с тях. Влакът нямало да дойде преди десет, съобщаваше ми той. Премислих и реших да откажа — най-вече защото мразя да се сбогувам повторно, не за друго.

Качих се в един от вагоните и седнах в тъмното. Към девет и половина от срещуположната посока пристигна влак и всички се оживиха. Но после се оказа, че това бил екскурзионен влак, нает от някакъв клуб. Докато стоях на перона, научих, че тръгвал за Атина след минути. Чудех се дали не мога да ги убедя да ме вземат, когато един мъж дойде при мен и ме заговори на гръцки. Отвърнах на френски, че не разбирам, че съм американец и че трябва да стигна в Атина колкото се може по-скоро. Той повика млада жена, която говореше английски. Щом узна, че съм американски турист, тя се развълнува и ми каза да почакам, мислела, че може да ме уреди. Постоях няколко минути, поздравявайки се за добрия късмет. Младата жена се появи, придружена от мрачен, меланхоличен мъж с превзет вид. Той учтиво ме попита защо е важно за мен да се върна бързо в Атина, защо не мога да изчакам другия влак, който щял да пристигне след малко, сигурен бил. Отвърнах му също така учтиво, че нямам друга основателна причина освен страха. Увери ме, че не бивало да се тревожа. Влакът трябвало да дойде съвсем скоро, в което ни най-малко не се съмняваше. Поколеба се за миг и после внимателно, сякаш подавайки ми сламка, за която да се хвана, се поинтересува вежливо и възможно най-тактично, като че не желаеше да изкопчи тайната от мен, дали нямам по-належаща причина да настоявам да тръгна по-рано. Долових нещо в тона му, което ми подсказа, че ще е по-добре да не си измислям фалшив претекст. Усещах, като да подозираше, че не съм просто турист. Зад тази блага и любезна външност аз надуших полицейски инспектор. Наистина в джоба си имах писмо от Бюрото по туризъм, което Сефериадис ми беше дал, когато отивах на Крит, ала от опит знаех, че ако някой те подозира, колкото по-добри са препоръките, толкова по-зле за теб. Спуснах се по стъпалата, като му благодарих за учтивостта, извинявайки се за неудобството, дето му бях причинил. „Багажът ви?“, попита той с блясък в очите. „Нямам“, отвърнах и бързо изчезнах в тълпата.

Веднага щом влакът потегли, се шмугнах в бюфета, където излапах няколко крехки мръвки агнешко и изпих няколко коняка. Чувствах се така, сякаш се бях отървал на косъм от затвора. Влязоха двама затворници с белезници, охранявани от войници. По-късно научих, че убили мъжа, който изнасилил сестра им. Били добри хора, планинци, и се предали без съпротива. Излязох отвън и виждайки как едно агне се върти на шиш, апетитът ми отново се разпали. Взех си още малко коняк. После се качих в един вагон и се заприказвах с някакъв грък, живял в Париж. Той бе по-голяма досада и от онзи от Детройт. Беше интелектуалец, който харесваше всички погрешни неща. Измъкнах се колкото се може по-умело и пак закрачих под дъжда.

Когато в полунощ влакът най-сетне пристигна, не повярвах на очите си. Разбира се, тръгна чак в два сутринта — не бях и очаквал друго. Бях си взел билет за първа класа, мислейки, че така ще мога да поспя преди зазоряване. В купето имаше само един мъж и той скоро задряма. Всички останали седалки, тапицирани, с бели покривки на облегалките, бяха свободни. Опънах се и затворих очи. Изведнъж почувствах как нещо пълзи по врата ми. Надигнах се и махнах една тлъста хлебарка. Докато си седях, зяпайки тъпо пред себе си, забелязах върволица от тия гадни твари на отсрещната стена. Погледнах към спътника си. За мое отвращение видях, че те усърдно се катереха по ревера на палтото му, лазеха по вратовръзката и вътре в жилетката. Станах и го смушках, сочейки хлебарките. Той направи гримаса, изтръска ги и пак се отпусна назад, усмихвайки се. Не и аз обаче. Бях напълно буден, сякаш току-що бях погълнал половин дузина чаши кафе. Всичко ме сърбеше. Излязох в коридора. Влакът се спускаше по склона не просто бързо, както обикновено се движат влаковете по нанадолнище, а така, сякаш машинистът бе заспал и оставил клапаните отворени. Бях нервен. Зачудих се дали няма да е разумно да събудя спътника си и да го предупредя, че нещо не е в ред. Ала се сетих, че не знам как да му обясня на гръцки, и се отказах. Хванах се здраво с две ръце за прозореца и се помолих на Исус и всичките малки ангелчета да успеем да стигнем долу, без да изскочим от релсите. Някъде преди Аргос спирачките изскърцаха и с облекчение установих, че машинистът си е на мястото. Когато спряхме, усетих топъл, уханен полъх. Няколко боси хлапета тичаха край влака с кошници с плодове и газирана вода. Изглеждаха така, сякаш са ги изритали от леглото, дребосъци на по осем или десет години. Наоколо се виждаха само планини, а над тях — луната, прокрадваща се през облаците. Топлият полъх вероятно идваше откъм морето, бавно и на гъсти вълни, като тамян. Купчина стари траверси горяха, хвърляйки странни отблясъци върху черните планини отсреща.