Генри Миллер - Колосът от Маруси

Понеже разполагахме с малко свободно време преди вечеря, отскочихме до Мистра, византийско селище, чиито развалини са главната атракция за посетителите на Спарта. Каменистото корито на Евротас все още не се бе превърнало в онзи пенещ се водовъртеж, който щеше да бъде на сутринта. Сега беше бързоструен леден поток, извиващ се подобно на черна змия в плиткото си блещукащо ложе. Поради някаква причина не отидохме до руините, а останахме в колата, съзерцавайки ширналата се равнина. На връщане минахме покрай един приятел на Даръл, без да спрем. Направи ми впечатление, че се поздравиха твърде студено и равнодушно. „Какво става — учудих се аз, — да не би да сте скарани?“ Даръл изглеждаше изненадан от въпроса ми. Не, не били скарани — какво ме е накарало да си го помисля? „Е, не е ли малко необичайно да се натъкнеш на стар приятел в странно кътче като това?“, попитах. Не си спомням какво точно ми отговори, беше нещо от рода на: „Какви да ги дробим с един англичанин тук? И у нас не са стока. Нима искаш да си разваля почивката?“. Думите му ме заставиха да се замисля. В Париж никога не съм се радвал на срещата с познат американец. Но то бе, защото смятах Париж за свой дом, а у дома човек решава, колкото и погрешно да е това, че има правото да бъде груб, неучтив и необщителен. Ала далеч от къщи, особено на напълно непознато място, винаги ми е било приятно да попадна на сънародник, дори и да се окаже, че е непоправим досадник. Всъщност, щом напусна познатите територии, скуката, враждебността и предразсъдъците у мен изчезват. Ако срещна най-върлия си враг в Самарканд например, сигурен съм, че ще отида при него и ще му подам ръка. Даже бих преглътнал лека обида или оскърбление, за да спечеля неговата благосклонност. Не знам защо, освен може би защото самият факт, че си жив и дишаш в някоя друга част на света, прави недоброжелателството и нетолерантността абсурдни, каквито те и в действителност са. Спомням си за един евреин, който в Америка ме мразеше, понеже ме смяташе за антисемит. Срещнахме се на железопътна гара в Полша няколко години по-късно. Веднага щом ме съзря, омразата му се стопи. Не само се зарадвах, че го виждам, но и бях нетърпелив да му се извиня, задето, с право или не, съзнателно или не, съм предизвикал неговата ненавист. Ако се бяхме засекли в Ню Йорк, откъдето се познавахме, реакциите ни едва ли щяха да бъдат същите. Размишление, което, признавам, представлява тъжен коментар за това колко ограничени могат да бъдат хората. То поражда други, още по-горчиви — например за глупостта, която кара противниците да продължат да враждуват дори и когато се изправят пред общ враг.

Като се върнахме обратно в града, седнахме в едно задушно кафене, което приличаше на тия по гарите, и отново бяхме поздравени от приятел, този път грък, някакъв чиновник, който Даръл познаваше от Патра. Скоро той го отпрати най-учтиво и приятелски. Не бе искал да го обиди, сигурен съм, защото в това отношение Даръл въобще не прилича на англичанин, и все пак ми се стори, че сякаш издигахме стена от лед около себе си. В Лондон или Ню Йорк шумната шарения на тълпата щеше да ме подразни, но в Спарта тази коледна атмосфера ми беше изключително интересна. Ако бях сам, несъмнено щях да се представя на някоя групичка, която ми хареса, и да се включа във веселбата, колкото и идиотско да бе това. Ала при англичаните не е така; англичанинът ще гледа и ще страда поради неспособността си да се отпусне. Тези мои забележки, за съжаление, създават напълно погрешна представа за Даръл, който обикновено е най-сговорчивият, дружелюбен, приветлив, откровен и прям човек, дето можеш да си представиш. Но Коледа е ужасен ден за чувствителния англосаксонец и шофирането на раздрънкана таратайка под дъжда по опасни пътища надали би го разведрило. Лично аз не знам какво означава да си прекараш весело на Коледа. За пръв път в живота си бях готов за това — в Спарта. Ала не ми било писано. Нямаше какво друго да правим, освен да хапнем и да си легнем. И да се молим дъждът да спре до сутринта.

Даръл, който бе грохнал от умора, отказа да търсим ресторант. Излязохме от кафенето и се напъхахме в някаква задимена изба, студена и влажна. Радиото беше усилено до дупка и пищеше, квичеше, виеше, мучеше. И сякаш за да се почувства той още по-зле, програмата беше немска и ни бомбардираше с меланхолични коледни песнички, лъжливи новини за германските победи, проядени от молци виенски валсове, провлечени Вагнерови арии, влудяващи тиролски песни, благословии за хер Хитлер и гадната му банда главорези и тъй нататък. За капак, храната беше отвратителна. Но светлините бяха разкошни! Осветлението бе толкова прекрасно, че ястията взеха да изглеждат халюциниращо съблазнителни. На мен поне всичко това започваше да ми прилича на Коледа — тоест горчива, проядена от молци, жлъчна, пиянска, червива, плесенясала, слабоумна, малодушна и абсолютно изкуфяла. Ако някой пиян грък беше нахълтал със сатър и бе захванал да кълца ръце, аз щях да му река: „Браво! Весела Коледа, щастливо човече!“. Ала единственият пиян грък, който видях, бе някакъв дребосък на съседната маса, дето изведнъж силно пребледня и най-неочаквано издрайфа купчина великолепна бълвоч, а после тихомълком, с глухо „пльок“, отпусна натежала глава в нея. Отново ще кажа, едва ли бих могъл да виня Даръл, че беше отвратен. По него време нервите му бяха опънати докрай. Вместо веднага да си тръгнем, ние останахме, за да продължим някакъв глупав спор за общите добродетели на различните народи. Малко по-късно, докато пресичахме площада с неговите старомодни аркади под лекия дъждец, Спарта ми се стори още по-привлекателна, отколкото първия път, като я зърнах. Прилича много на Спарта, рекох си, което е безсмислено и все пак е точно това, дето имах предвид. Когато преди си бях мислил за нея, винаги си я представях като селце с много синьо и бяло, захвърлено насред плодородна равнина. Спарта би трябвало да е пълната противоположност на Атина. И наистина целият Пелопонес сякаш неминуемо внушава подобно усещане. Срещу прекрасната, блещукаща като диамант Атика стои един упорит ленивец, който устоява не поради някаква смислена причина, а заради извратеното удоволствие да устои. С право или не, Спарта остава в паметта ми като олицетворение на своенравна, тъпа праведност, противен добродетелен бегемот, без да добавя нищо към света въпреки напредничавите си евгенични идеали. Този образ сега потъва в калта, сънлив като костенурка, доволен като крава, безполезен като шевна машина в пустинята. Сега вече Спарта би могла да ти хареса, защото подир векове на западане не представлява опасност за света. Тя е точно онова старомодно, грозновато, не особено привлекателно селце, дето си си представял. Тъй като не си нито разочарован, нито с разбити илюзии, можеш да я приемеш такава, каквато е, радостен, че не е ни повече, ни по-малко от това, което изглежда. Фокнър би могъл да се хване и да напише дебела книга за лошите й страни, защо и доколко тя не е това или онова. Под дъжда, в мрачната празничност с византийски привкус, аз открих в нея една положителна черта — че тя е, че е Спарта и бидейки Спарта, следователно е гръцка, което е достатъчно само по себе си, за да компенсира всички противопоставящи се аномалии на Пелопонес. Дълбоко в душата си, признавам, изпитах извратено удоволствие, че Спарта най-сетне ми бе показала англичанина у Даръл, със сигурност най-безинтересното у него, но и нещо, дето не беше за пренебрегване. В същото време съзнавах, че никога в живота си не съм се чувствал толкова много американец, което е любопитно и вероятно има някакво значение. Всичко това кристализира в съзнанието ми подобно на забравен факт, Q.E.D. 123 123 Quod erat demonstrandum (лат.) — което трябваше да се докаже. Традиционна формула, с която завършва математическо доказателство или философска аргументация. Употребява се предимно като абревиатура и е използвана още от древногръцките математици, сред които Евклид и Архимед. — Б.р. , от Евклидовата история на света.