Кэти Хикман - Тайната порта

— Момичето, Пол…

— Не.

— Тя е там, Пол!

— Не!

— Не ли? Но аз го знам!

— Откъде го знаеш?

— Защото я видях, Пол. Видях Силия със собствените си очи!

— Невъзможно! — извика Пол, сграбчи ръката на Карю и я изви силно. — Силия Лампри е мъртва!

— Казвам ти, че я видях!

— Видял си я със собствените си очи? Ще ги извадя със собствените си ръце, ако ме лъжеш, Карю!

— Кълна се в живота си, Пиндар! Тя беше! — мълчание. — Питай Далъм! Той беше с мен.

— О, не се притеснявай, ще го питам — промърмори Пол и пусна ръката на Карю. — Но внимавай, Джон! Ако някой турчин чуе дори шепот за това приключение, това ще бъде краят и за двама ни, разбра ли?!

В наши дни

— Какво си открила? — запита Иви и хвърли на съседния стол чантата с дълга дръжка, в която носеше книгите си, настанявайки се срещу Елизабет. Бяха се уговорили да се срещнат в кафенето на първия етаж на книжарница „Блекуел“ на Оксфорд Стрийт.

— Документът за пленничеството, за който ти говорех.

— Хайде бе! Ти сериозно ли? — възкликна Иви и издърпа плетената си вълнена шапка от главата си, разкривайки щръкнала във всички посоки къса черна коса. — Къде?

— В читалнята на Ориенталската библиотека. Или поне съм почти сигурна, че го открих. Все още не съм имала възможността да го прочета. Попаднах на него буквално две минути преди затварянето на библиотеката, но въпреки това трябваше да кажа на някого.

След това Елизабет й разказа за листа хартия, който бе открила сгънат между страниците на книгата.

— Тогава откъде знаеш какво е? Би могло да бъде всичко, даже списък за пазаруване!

— Не, не е. Свързано е със Силия Лампри. Няма как да е друго.

— Ти сериозно ли, Шерлок? — изгледа я недоверчиво Иви през дебелите черни рамки на очилата си, с които изглеждаше като бухал. — Да не би отново да е намесена една от твоите чудати „интуиции“? — добави и изобрази кавички с пръстите си.

— Нещо такова — кимна Елизабет и остави чашата си. — Виж какво, върви си вземи кафето, защото нямам търпение да ти разкажа останалото!

Загледа се в Иви, докато тя се насочваше към бара — малка енергична фигурка, нелепо облечена в рокля на червени и бели щампи от 50-те години на XX век и ботуши „Док Мартин“.

— Ръкопис или печат? — запита приятелката й, когато се върна.

— Ръкопис — отговори без колебание Елизабет, но после побърза да добави: — Предполагам.

Последва многозначителна пауза.

— Нали знаеш, че такова нещо като ясновидство не съществува, а? — изрече Иви след известно време. — Особено когато става въпрос за субсидии за изследвания — говореше така, сякаш имаше пред себе си малко дете.

— О, я стига! — махна с ръка Елизабет. — Понякога говориш големи глупости!

— Глупости ли? По-добре внимавай какво казваш! Не мога да не ти призная обаче, че действително имаш определен талант да отгатваш правилно. Хубаво. На бас на петдесет кинта, че си права за документа, който си открила!

— Какво? Ама аз току-що ти казах тъкмо това!

— Каза, че дори не си го погледнала! Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Как ли? — сви рамене Елизабет. Само един бог знаеше как. Но тя знаеше. Винаги бе отгатвала. Замисли се за онзи неповторим аромат на крехка хартия, а после, когато накрая бе позволила на пръстите си да я докоснат, усещане… Като какво? Като плъзгане на морски бриз по гладка повърхност, като шепот срещу кожата й. Толкова… Всъщност толкова неповторимо. — Просто интуиция.

— Жалко, че нямаш такава интуиция и за настоящето.

— Какво е това — испанската инквизиция ли? Не може ли да оставим настоящето на мира?

Още един пронизителен поглед на бухал, а после Иви омекна.

— Добре де.

Кафенето беше пълно с подранили купувачи на коледни подаръци, търсещи убежище от студа. Въздухът беше натежал от миризмата на влажна вълна и кафе.

— Е, ще ми разкажеш ли най-сетне?

— Ами, беше просто невероятен късмет… — започна Елизабет, като придърпа стола си напред и се приведе към Иви. — Нали знаеш, че от известно време търся документи за пленничество във връзка с евентуалната си докторска дисертация? — вече месеци наред Елизабет изследваше разкази, написани от европейци, които са оцелели, след като са били отвлечени от средиземноморски корсари и са попаднали в плен. — Наскоро четох разказа на някакъв си Франсис Найт. Найт бил търговец, отвлечен от алжирски корсари край берберските брегове и прекарал седем години в плен в Алжир.