Кэти Хикман - Тайната порта

Въпреки че първият призив към мюсюлманите за редовната им молитва бе дошъл преди половин час, по водите и в града отсреща не се забелязваше почти никакво движение. Лека мъгла, обагрена тук-там с най-нежния нюанс на розовото, който можеше да си представи човек (цвят, характерен не само за зората в Константинопол, но и за сладкото от розови листенца), все още покриваше нежно водите и отсрещните брегове. Докато Карю се взираше в хоризонта, бледата мъгла бе пронизана от самотен малък каяк — най-типичната тясна лодка за Босфора, който се насочи бавно към брега на Пера. От мястото си върху стената готвачът чуваше плясъка на греблата във водата и вика на чайките, които кръжаха над каяка, а коремчетата им проблясваха в бяло и златисто от светлината на зората.

А после, изведнъж, мъглата от отсрещния бряг се вдигна и разкри двореца на султана — Топкапъ сарай, с кипарисите, изпъстрили градината като изрязани от черна хартия силуети, с кубетата, минаретата и кулите му — омагьосан град в розово и златисто, потрепващ над маранята над водите, като че ли поддържан от невидими джинове.

— Рано си станал, Карю — достигна до него нечий глас откъм градината на посланика. — Или може би не си спал?

— Господарю! — вдигна ръка за поздрав Карю и продължи да си лежи безгрижно на стената, чупейки ядките си.

Пол Пиндар — секретар на английския посланик сър Хенри Лило, си помисли за миг да го скастри, но после се отказа. През годините, откакто познаваше Джон Карю, бе разбрал едно — че укорите и забележките бяха последният начин, по който можеше да се справи с него — факт, относно който все още не бе в състояние да убеди посланика, нито имаше вероятност да успее да го направи. Вместо това той хвърли бърз поглед към все още спящата къща зад тях и също се метна на стената.

— Вземи си ядчица — подметна Карю. Дори и да забеляза неодобрително вдигнатите вежди на Пол, готвачът не даде никакъв знак.

Пол Пиндар огледа замислено отпуснатата върху стената фигура — къдравата и несресана коса, висяща до раменете му, дребното, но стегнато и здраво тяло, което бликаше от едва сдържана енергия подобно на постоянно опъната тетива на лък. Често бе наблюдавал Карю по време на работа, дивейки се на прецизността и грацията, с които готвачът се движеше дори и в най-тясното и задушно пространство. Избледнял белег, резултат от кухненска свада, пронизваше едната му буза от ухото чак до връхчето на устата. В продължение на няколко минути двамата мъже си стояха така, потънали в приятелска тишина, плод на дългогодишното им, крайно необичайно приятелство.

— Какви са тези ядки? — попита накрая Пол.

— Наричат ги „шамфъстък“. Погледни само каква зеленина, Пол! — възкликна Карю и се засмя. — Виждал ли си друг път подобна красота, събрана само в една ядка?!

— Ако посланикът те види, Карю, след като изрично…

— Лило да се гръмне.

— Ти първи ще бъдеш гръмнат, приятелю — отговори спокойно Пол. — Открай време ти го повтарям.

— Каза ми, че вече нямало да готвя, поне в неговото домакинство. Трябвало да напусна кухнята му и да я оставя на онази лоена топка с плоските стъпала Кътбърт Бул — смешникът, който не може да свари и една босненска зелка!

— Мисля, че за това можеш да виниш само себе си — отбеляза Пол и си взе един шамфъстък.

— Знаеш ли как го наричат?

— Не — отговори Пол. — Но не се съмнявам, че ти ще ме осветлиш.

— „Мъглата“.

Пол не отговори.

— Искаш ли да ти кажа защо?

— Благодаря, но мисля, че се досещам.

— Усмихваш се, секретарю Пиндар.

— Кой, аз ли? Аз съм просто смирен слуга на негово превъзходителство.

— Може и да си слуга, Пиндар, но в теб няма нищо смирено, обаче той няма достатъчно мозък, за да го забележи.

— А ти знаеш всичко за смирението, така ли?

— Тъкмо обратното — както ти е добре известно, аз не съм особено наясно със смирението. С изключение на случаите, когато му приготвям пай. Но пък знам всичко за прислугата.

— Очевидно не всичко, Карю. Баща ми непрекъснато го повтаряше през всичките години, докато ти беше на служба при него, ако „служба“ е подходяща дума за твоите номера, в което незнайно защо се съмнявам — отбеляза спокойно по-възрастният мъж. — Нашият многоуважаван посланик е прав поне за това.

— Може, обаче баща ти ме харесваше — отговори нехайно Карю и счупи поредния шамфъстък само с едната си ръка. — А сега, докато Лило не ми върне кухнята, изобщо не ме интересува. Видя ли го онази сутрин, когато Томас Далъм и хората му най-сетне успяха да отворят големия сандък и установиха, че безценният му дар е счупен и плесенясал? Нашият Томас, който за човек от Ланкашир е доста словоохотлив, ми каза, че сър Хенри изглеждал така, сякаш щял да се насере на стола си.