Кэти Хикман - Тайната порта

Фигурка, дребна и почти невидима като призрак, приклекна до него на пясъка.

— Вода… — раздвижи с усилие той устните си.

— Не, не мога. — Момчето примигна, отвори очи и зърна пред себе си широкото гладко лице на малко момиче. — Все още не трябва да пиеш. Първо оздравей, после ще пиеш вода.

Тя не беше от децата от неговата верига — в това той беше почти сигурен, — но акцентът на гласа й му беше познат и той предположи, че тя също трябва да е от горите отвъд голямата река. Очите му го засмъдяха, но и те вече бяха толкова сухи, че не можеха да се разплачат.

Момичето се зае нежно да почиства и освежава лицето му с влажния парцал. Много внимателно бръсна пясъка от клепачите му, от ноздрите и ушите му, но когато пак се опита да докосне устните му, той се отдръпна рязко от нея и от гърлото му излезе нечленоразделно грачене.

— Шшшт! — вдигна предупредително тя пръст към устните си и в тъмнината той забеляза как бялото на очите й проблясва. После момичето приближи устни до ухото му и прошепна: — Ще се върна!

Събра гънките на тънката си роба и дребната й фигурка се отдалечи бавно в нощта. Загледан след нея, той все още усещаше топлия й дъх близо до бузата си.

Когато се върна, тя държеше в ръка малко шишенце. Приклекна отново до него, притисна устни до ухото му и прошепна:

— Използват това масло за готвене. Няма да те заболи!

Пъхна кутре в шишенцето, а после много предпазливо размаза маслото по горната му устна. И макар че потрепери, този път момчето не изкрещя.

От този момент нататък я чакаше всяка нощ и тя всяка нощ идваше, за да чисти пясъка от лицето му с влажния парцал и да маже устните му с масло. И макар все така упорито да отказваше да му донесе вода, повтаряйки, че ако той пие вода, няма да оздравее, му даваше малки парченца тиква и краставица, скрити в джобовете на робата й. Макар и трудно, ги пъхаше внимателно между устните му и той ги задържаше там, за да успокояват и облекчават подпухналия му език. Двете деца не си говореха, но понякога, след като приключеше с грижите за него, момичето присядаше до главата му и тихичко пееше. А тъй като той вече бе лишен от гласа си, можеше само да я слуша в захлас и да гледа звездите, толкова далечни и така блестящи, които се движеха над тях по пустинното небе.

Както бяха предположили, момчето беше силно и наистина оцеля. След като го извадиха от пясъка, започнаха да се отнасят към него по-добре. Подариха му нова роба — в зелено и бяло, и платно, което да увие около главата си, след което му дадоха да разбере, че вече няма да бъде окован заедно с останалите, а ще язди зад главатаря на търговците на камилата му, както подобаваше на най-ценната им стока. Раната му беше зараснала много добре и макар все още да беше чувствителна, пикочната му тръба функционираше нормално. Коптът му беше връчил тънко, кухо сребърно перо и му беше показал как да го поставя в собственото си тяло.

— Когато искаш да пикаеш, пъхаш тръбичката така, виждаш ли?

Когато настъпи времето да потеглят, момчето видя друга група търговци, които събираха товара си в малкия кервансарай. Голяма група мъже и жени, с оковани ръце и вратове, се бяха приютили край стената, за да се защитят, колкото могат от пясъка, жилещ лицата им. В края на веригата момчето разпозна малката фигурка — момичето, което му беше помогнало.

— Как ти е името? — извика той.

Тя се обърна и той осъзна, че тя го вижда в новата му роба в зелено и бяло, качен на камилата зад господаря.

— Как ти е името? — повтори.

— Ли…

Тя му викаше нещо в отговор, но вятърът поде думите й и ги завъртя в друга посока. Със скърцане на кожа и дрънчене на звънчета неговият керван вече потегляше. Момичето сложи ръце пред уста като фуния и накрая надвика вятъра.

— Лили!

Сега, докато Хасан ага все още се рееше над несигурните брегове между спомените и смъртта, над Златния рог се разсипа зората. От другата страна на водите на Златния рог, в онази част от града, която наричаха Пера — кварталът на чужденците и неверниците — главният готвач Джон Карю седеше върху стената на градината на английския посланик и чупеше ядки.

Изминалата нощ бе тежка и гореща. Седнал на стената — нещо, което посланикът изрично бе забранил — Карю бе съблякъл ризата си — друго от изрично забранените неща, — за да се наслади поне за кратко на хладината на сутрешния бриз. Земята под него се свличаше по склона, предоставяйки му прекрасна гледка към бадемови и кайсиеви горички. Долу, на брега се виждаха скупчените дървени лодки на по-богатите търговци и на чуждите посланици.