Колин Фальконер - Пътят на коприната

Колкото повече изучаваше татарите, толкова повече нарастваше удивлението му от способността им да воюват.

— Покажи ми как използвате тоя лък — обърна се той към Текудай, когато го видя да се цели в мишена.

Лъкът беше двойно извит и направен от бамбук и рог от як, привързани с коприна и укрепени със смола. За да освободи стрелата, Текудай използваше кожен пръстен за палеца. Жосеран за пръв път виждаше подобно приспособление.

— Как го използвате? — попита той.

— Пробвай — посъветва го Текудай. Жосеран никога не се беше имал за голям стрелец, но с помощта на пръстена пусна тетивата по-добре, отколкото беше успявал да го направи с голи пръсти, и уцели центъра на целта, отдалечена от него на повече от двеста стъпки.

Текудай се разсмя и го удари по рамото.

— Да не беше такъв грозник великан, щеше да станеш добър татарски войник! — похвали го той.

Показа му стрелите, които използваха: една за далечен бой, друга с по-широко острие за стрелба по близка мишена. Показа му и сигнална стрела с тъп връх — той не беше заострен, вместо него към стрелата беше прикрепено кръгло желязно топче с пробити в него малки дупчици. Докато такава стрела лети, тя свисти, обясни му Текудай, и свистенето се използва за предаване на съобщения по време на война.

— Тези татари са най-изумителните воини, които съм виждал — каза Жосеран на Уилям по-късно същия следобед. — Дисциплината и организацията им са по-добри от онези, които имаме при тамплиерите. По време на битка формират бойни групи: десетима мъже, които са част от сто, които са част от хиляда. Всички държат връзка едни с други посредством стрели и знамена. Всички до един още преди да навършат десет години, са опитни стрелци и ездачи. На практика са непобедими.

— Но Бог е на наша страна.

— Само това няма да ни стигне — промърмори едва чуто Жосеран.

До този момент му позволяваха да придобие само бегли впечатления от бойните умения на татарите. Вече беше впечатлен, а му предстоеше да преживее невероятно удивление от тяхното майсторство, когато седмици след пристигането им, Кайду му позволи да язди с него по време на лов.

Още не беше съмнало, когато минганът на Хутлун — татарска армия от хиляда конници — напусна стана. Жосеран се събуди през нощта от тътена на копитата, които препускаха по степта. Малко след това Текудай дойде да ги вземе.

— Идвайте, хайде — каза им той. — Ловът започна.

Навън беше невероятен студ. Жосеран облече своя дел и ботушите си. Уилям излезе след него от юртата. Дори той беше вече склонил да се придържа към начина на живот на татарите; заменил беше сандалите си с ниски плъстени ботуши и носеше дебела татарска роба над черното си расо.

Оседлаха конете и последваха Текудай към хълмовете над стана. Кайду ги чакаше, заобиколен от охраната си и прегърбен в огромен хермелинов кожух. Носеше всички отличителни белези на хан: кожената му броня беше богато украсена със сребро, а карминената сбруя на коня му и дървеното седло — с нефрит.

— Оказваме ви голяма чест — заяви Кайду на Жосеран, когато поеха. — Нито един варварин не е ставал свидетел как ловуваме.

Аз да не ходя за пръв път на лов , помисли си Жосеран. Представи си как се прибира вечерта с няколко глигана, може и някоя антилопа. Нямаше как и да подозира на каква сеч ще стане свидетел.

Яздиха неуморно няколко часа, според обичая на татарите, без почивка. Късмет поддържаше темпото, беше позаякнала по време на почивката в стана на Кайду и от храната, която намираше в равнината. Жосеран се чувстваше облекчен, страхуваше се, че може да я изгуби.

Стигнаха до хребета на нисък хълм. Синьо-белите върхове на планините се издигаха над тях като ръб на огромна купа.

На светлината от изгряващото слънце той различи тъмните очертания на татарски конници, пръснати из долината. Сигурно тях беше чул да напускат лагера. Изведнъж линията се разкъса, фланговете се втурнаха в галоп като два отделни лъча през степта.

Стадо антилопи се стрелна напред, повече от двеста броя, уловени между напредващите крила на конницата. Чу ги да блеят, да кявкат, да врещят, докато бягаха изплашени през замръзналата тундра. Някои от тях скачаха високо във въздуха над гърбовете на останалите в стадото, както риби скачат над морската повърхност. Уилям затаи дъх и посочи вдясно, където тичаше и глутница вълци; придружаваха ги два леопарда, изплашени и ревящи, пристъпваха по леда встрани от връхлитащите конници.