Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Какво изпитание?

— Поиска да се омъжи за него. Сега по право й се пада да провери дали е подходящ за съпруг. Той трябва да се докаже. Каква полза има от съпруг слабак? Жената не може да изхрани децата си с целувки и милувки.

Камшикът пак изплющя. Жосеран отново се обърна. Младият мъж все още беше прав на седлото и стабилно яздеше. По гърба му вече имаше две кървави бразди.

— И колко ще продължи?

— Докато тя не реши, че е доволна.

— А ако не го иска за съпруг?

— Тогава той трябва да реши колко може да издържи на бичуването. Ако падне от седлото, губи правото да я иска. От нея не се очаква да вземе мъж, който няма нито смелост, нито сила.

Камшикът изплющя, после отново и отново. Младежът не показа никакъв външен израз на болка. Но кръвта шуртеше по гърба му и обагряше панталоните му. Момичето размахваше камшика.

Тълпата надаваше радостен възглас при всеки удар. Жосеран забеляза, че младежът се беше поотпуснал на седлото. Гърбът му беше вече целия в кръв. Но продължаваше да стои на коня и не се опитваше да се измъкне от обхвата на камшика.

Момичето почака, наблюдаваше ездача, който направи пълен кръг. После извика високо и вложи цялата си сила в нов замах. Момчето трепна, но запази равновесие. Кървави пръски близнаха по хълбоците на коня.

— Ако го обича, сега ще спре — каза Хутлун. — Той се доказа.

— А ако не го обича?

— Ами тогава за него ще е добре да не е чак такъв куражлия.

Но както предрече Хутлун, момичето втъкна камшика в колана си и вдигна ръце, пронизителен и насечен вик се понесе над дивите планини. Семейството й, което беше наблюдавало изпитанието, наобиколи коня, за да поздрави ездача, които на свой ред им се усмихна и прие поздравленията, усмивката му приличаше повече на гримаса.

— Като жена ще очаквам всеки мъж да е способен на подобно нещо за мен — каза Хутлун. — Като дъщеря на хан ще очаквам много повече.

Той остана с усещането, че му отправя предизвикателство.

— В твоята страна имат ли те за смел? — попита го тя.

— Ако един мъж няма чест и доблест, има ли изобщо нещо?

— И добър ездач ли си?

— Един от най-добрите.

— Колко коне притежаваш?

Татарите взимаха по двайсет коня със себе си, когато тръгваха на поход, повече, отколкото който и да било рицар би могъл да мечтае, повече, отколкото много богати благородници притежаваха, а самият той беше всичко друго, но не и богат. Как би могъл да й обясни, че е продал малкото си притежания, за да отпътува за Светите земи? Как би могъл да й обясни условията на службата си в Ордена на тамплиерите?

— Имам три коня — каза той, което беше отчасти така, защото ги яздеше в битка, но всъщност принадлежаха на ордена.

— А колко съпруги?

— Бог повелява мъжът да има само една съпруга.

— Една съпруга, ако кръвта му не е гореща. Както един мъж би изпил само една купа кумис, ако не е жаден — изсмя се тя.

Жосеран не повярва на ушите си. Хубаво беше, че Уилям не разбираше какво се говори.

Толкова близо беше, че долавяше уханието й, дива алхимия от кожа, кисело мляко и женски мускус. Усети как у него нещо потрепна.

— Какви са вашите жени? — попита го тя. — Бива ли ги да яздят?

— Никоя не може да се сравни с теб.

— И какво могат да правят тогава?

— Благородната девица трябва да е красива и мила, с нежен и мелодичен глас.

— Ти такава ли искаш да е жена ти?

— Освен това трябва да разбира от музика и гоблени. Образецът е Божията майка, Дева Мария.

— Съгласна съм, че жената трябва да умее да готви и шие. Юртата и децата са нейно владение. Но по време на война или бедствие тя трябва да може да се бие и да ловува.

— Да се бие ли?

— Разбира се. Какво друго търсят християните в една съпруга?

— Непорочност — каза той и използва татарската дума за точност и учтивост.

Хутлун се намръщи.

— Тя трябва да е… недокосната… — добави той, опита се да й го обясни, доколкото му е възможно, по-внимателно.

— Имаш предвид да е девствена?

— Да — отвърна той, потресен от прямотата й.

— Аз изгубих моята преди много време — обяви тя. — Като всяка добра татарка я дадох на коня си.

Обърна му гръб и тръгна към стана.

Жосеран и Уилям разпалиха любопитството. Децата вървяха по петите им и крещяха, едно от тях, подсторено от останалите, изтича и докосна подгъва на кожусите им, после хукна обратно. Възрастните също ги гледаха с неприкрит интерес, понякога се приближаваха и искаха ножа на Жосеран или да видят сребърния кръст на Уилям. Правеха го без никакъв срам, не като просяци, а с увереността на господари, които взимат, каквото им хареса, все едно е тяхно право. Няколко пъти Жосеран, доведен до ръба на търпението, беше на косъм да посегне към меча си.