Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран започваше да се ядосва, както ставаше винаги когато говореше с монаха, и затова отново се съсредоточи върху храната. Хутлун седеше от другата страна на огъня, точно срещу него, наблюдаваше го как се мъчи да го прави като татарите и каза:

— Може би трябва да се храниш, както умееш. Имаш толкова голям нос, че можеш да му отрежеш края.

Жосеран впи поглед в нея.

— Сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Хутлун предаде думите му на околните, които избухнаха в смях.

— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.

Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да й достави удоволствието да се предаде.

Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.

Жосеран наблюдаваше Хутлун с крайчеца на окото си. Красива беше, но красотата й се различаваше от тази на франкските жени. Лицето й беше овално, с високите скули на татарите, излъскано като бронзова статуя, на която много погледи са се възхищавали. Движенията й му напомняха котка, гъвкави и грациозни. Нещо в поведението й, в духа и, в начина, по който го поглеждаше, го привличаше.

Макар, разбира се, да беше абсурдно дори да се помисли за подобен съюз.

— За пръв път виждам коса с такъв цвят — каза му Хутлун изведнъж и тамплиерът установи, че и тя като него го е наблюдавала скришом.

В Акра Жосеран поддържаше косата си късо подстригана според изискванията на Ордена, но откакто бяха на път, никакви бръснари не се бяха грижили за външния му вид и сега си даде сметка, колко дълга е станала. Отметна я с ръка от лицето си.

— Има цвят на огън — рече Хутлун.

За миг погледите им се срещнаха.

— Е — каза тя най-накрая, — дошъл си да сключиш мир с нас.

— Съюз — поправи я той. — Имаме общ враг.

Тя се разсмя.

— Татарите нямат врагове. Само царства, които все още не сме завладели. С очите си си видял. Империята ни се простира от изгряващото слънце на изток до мястото, където залязва. Не знаем какво е поражение на бойното поле. А ти искаш да сключиш мир! Разбира се, че искаш! — той продължаваше да не отвръща на предизвикателството й и тя май започваше да се дразни от бездействието му. — Трябваше да донесеш дарове на баща ми.

— Не очаквахме, че ще имаме честта да видим баща ти, но при все това носим думи на приятелство.

— Мисля, че баща ми би се зарадвал повече на злато. — Мъжете около нея пак се разсмяха. Жосеран забеляза как й отстъпват. Във Франция на една жена никога не биха позволили да говори толкова свободно освен ако не е проститутка и никога нямаше да се отнасят към нея с толкова уважение освен ако не е кралица. Явно татарите имаха други обичаи по отношение на жените.

— Кой е приятелят ти? — попита го тя.

— Не ми е приятел. Той е свят човек. Задачата ми е да го придружавам до Каракорум.

— Кожата му има цвят на труп. Знае ли колко е грозен.

— Искаш ли да му го кажа?

— Какво приказва тя? — попита Уилям. Държеше с пръсти варено овнешко и дърпаше жилавото месо със зъби.

— Намира, че видът ти е неприятен за очите й, и пожела да ти предам възхищението й.

Отговорът на Уилям беше стряскащ. Все едно му бе ударила плесница.

— Напомни й, че е жена и не бива да си позволява да говори на един монах по такъв начин. Да не е проститутка?

— Мисля, че е принцеса.

— Не се държи като никоя принцеса, която познавам.

— Може би обичаите им са различни.

Когато Жосеран се обърна към Хутлун, подигравателното изражение на лицето й беше изчезнало. Гледаше свещеника с тревожен и странен поглед. Татарите около нея се бяха умълчали.

— Кажи му, че трябва да се върне — каза тя.

— Моля?

— Трябва да се върне. Ако прекоси Покрива на света, душата му повече никога няма да намери покой.

— Не може да се върне. Изпълнява своя дълг, както и аз.

Настъпи опасна тишина. Татарите — и мъже, и жени, наблюдаваха Хутлун; дори свирачът беше оставил настрана инструмента си, пияниците бяха замлъкнали. Тя се взираше в Уилям, дори не в него, а някак през него.

— Какво става? — попита Уилям.

— Не знам.

— Защо зяпат така? Да не сме направили нещо, което ги е ядосало?

Хутлун отново заговори.

— Кажи на твоя шаман, че ако не се върне, ще трябва да се научи да страда.