Колин Фальконер - Пътят на коприната

Поведението й и начинът, по който яздеше, го бяха заблудили, че е мъж, осъзна тамплиерът, защото тя не беше облепена като татарски боец. Под късия си кожух носеше винена риза с дълга пола, висока яка и с прорез до талията, така че да не пречи на ездата й. Широка копринена лента стегнато обгръщаше тънкия й кръст, а по гърба й, почти до бедрата, се спускаше една-единствена лъскава черна плитка.

— Тези двама варвари са изпратени тук от нашия хан, Хулегу — обясни й Джучи. — Искат да бъдат приети от Великия хан в Каракорум. Той нареди също да бъдат отведени живи и здрави до Беш Балик, за да ги съпроводят в последната част от пътуването им до Центъра на света.

Момичето се обърна към един от ездачите.

— Мършавият ще умре от студ, преди да сме минали и половината път през планините. Другият ми се вижда достатъчно здрав. Но е грозен като коня си и носът му е два пъти по-дълъг.

Татарите се разсмяха.

— Няма да се карам с теб за външния си вид — обади се Жосеран на нейния език, — но държа да не наричаш коня ми грозен.

Усмивката й се стопи, а и придружаващите я се умълчаха.

— Виж ти — рече тя най-накрая. — Варваринът говорел.

— Но за него имаш право — добави Жосеран и кимна към Уилям. — Можем да го заровим и тук.

Сега беше ред на Джучи да се ухили.

— Научи се да говори като човек, докато пътувахме. Сече му умът. За варварин е забавен.

— Не разбирам как може да се смята един варварин за забавен — възрази тя. И се обърна към Жосеран. — Аз съм Хутлун. Баща ми се казва Кайду. Той е най-великият татарски вожд тук, на Покрива на света. Ще те заведа при него. Съветвам те да внимаваш за обноските си.

После обърна коня си и ги поведе през пролома към долината Фергана.

В най-ниската част на тази долина се разполагаше номадски град. Подобните на кошери черни куполи на татарските юрти се очертаваха на фона на покритата със сняг степ и надвисналото небе. Подредени в кръг каруци очертаваха периметъра, имаше и часови на коне, които дежуреха на пост. Камили, коне и овце търсеха храна в откритата равнина.

Хората се насъбраха да ги зяпат, когато влязоха в стана. Имаха очи с форма на бадем и обжарени от вятъра лица, мъжете носеха кожени шапки и тежки кафяви кожуси, косите на жените бяха увити от двете страни на главите им като овнешки рога. Децата бяха с обръснати глави и дълги кичури на челото.

Спряха пред шатрата, в която ханът приемаше пратеници. На входа студеният високопланински вятър вееше знаме, направено от опашката на як. Тя беше достатъчно дълга и широка, за да побере към десет хиляди души; направена беше изцяло от коприна, а отвън покрита със съшити леопардови кожи, боядисани в червено, бяло и черно. Крепяха я яки лакирани стълбове.

— Внимавай, Варварино — предупреди го Хутлун, когато слязоха от конете. — Ти и твоят спътник не бива да стъпвате върху прага на ханската юрта. Това ще донесе лош късмет на клана. Стъпите ли, ще се наложи да ви убият, при това бавно.

— Бих се поколебал да им навлека подобни несгоди — отвърна Жосеран и предаде предупреждението на Уилям. Какво суеверие, впечатли се Жосеран. Хвърлили бяха в ужас и потрес половината познат свят, а все още живееха в страх от сенките си.

Влязоха след Хутлун.

Огромната шатра беше застлана с хермелинови и самурени кожи и миришеше на дим. Благословена топлина изпълваше вътрешността. Когато очите му привикнаха с полумрака, Жосеран различи две редици татари, мъжете от едната страна, жените от другата, а в далечния край на огромната юрта строга и сивееща фигура, подпряна върху постеля от мечи и лисичи кожи.

Два огъня от шипкови и пелинови корени горяха в средата.

— Трябва да застанете между огньовете, Варварино — предупреди го Хутлун. — Пламъците ще ви прочистят от злите намерения.

Като допълнителна предпазна мярка срещу злите намерения, стражите на Кайду ги претърсиха щателно за ножове и Жосеран беше принуден да предаде дамаския си меч. Едва тогава им позволиха да се приближат към трона на хана.

Жосеран забеляза малък олтар от едната страна, където под образа на мъж, изработен от плъст, в малки сребърни купи горяха благовония.

— Трябва да се поклоните — прошепна тя. — Това е олтар на Чингис хан, дядото на Кайду.

Жосеран се обърна към Уилям.

— Трябва да се поклоним пред техния бог — прошепна той.

— Няма да се кланям на идоли.

— Дай цезаревото цезарю.

— Това е поругаване!

— Направи го — изсъска Жосеран — или ще умрем начаса. Какво ще прави папата без своя пресвят пратеник?