Спътниците му разседлаваха конете си. Прекрати съзерцаването си на езерото и се присъедини към тях. Погали муцуната на Късмет, мърморейки й насърчителни думи. Клетото момиче, виждаше как ребрата й се броят.
Обърна се към Джучи.
— Трябва ли да прекосяваме онези планини?
— Трябва да прекосиш още много планини и още много пустини, преди да стигнеш Центъра на света.
Джучи май намираше извратено удоволствие в техните несгоди. На Жосеран му се струваше, че самият Джучи е привикнал към всякакво страдание. Сигурно имаше бутове, корави като щавена кожа, помисли си тамплиерът.
— Твоят шаман — рече Джучи, което за татарите означаваше свят човек — няма да преживее пътуването.
— Deus le volt — прошепна Жосеран на френски. Бог така иска.
— Ще ти се да видиш как кръвта му тече.
— Прекалено е стиснат, за да кърви.
Джучи погледна през рамо.
— Смрачава се. Къде се е дянал?
— Не е ли при коня си?
Уилям не беше нито при коня си, нито в шатрата. Претърсиха стана, от него нямаше и следа.
Жосеран го откри при реката, съблякъл горната половина на плаща си и в ръката с клон, който беше откъснал от топола. Червени резки набраздяваха посинелия му гръб. Жосеран наблюдаваше от седлото на Късмет как монахът се самобичува с клона.
Удряше се и припяваше ритмично, но тамплиерът не дочуваше думите.
— Мислех си, че несгодите на пътуването ни са достатъчно наказание дори за Божи човек — обади се Жосеран.
Уилям се обърна сепнат. Трепереше от студ.
— Плътта ни подтиква към греха. Правилно е и плътта да понесе страданието.
— А днес какви грехове стори? През цялото време беше на седлото.
Уилям хвърли тополовата клонка и с мъка облече расото си.
— Тялото е наш враг.
— Наш враг ли? И така да е, но ми се струва, че твоето страда достатъчно, като те носи през последните няколко месеца.
Уилям приключи с обличането. Продължаваше да отказва да носи плъстените ботуши на татарите и обутите му в сандали крака вече бяха станали тъмноморави от студа.
— Пътуването днес не беше ли достатъчно изтезание за теб?
Монахът с мъка се заизкачва по брега.
— Казват ли колко още трябва да пътуваме?
— Може да стане така, че докато се върнем в Светите земи, брадите ни да са побелели, а сарацините да са престарели толкова, че да не могат да яздят и да ни гонят.
Уилям започна да зъзне на хапливия високопланински въздух, по расото му избиха кървави петна. Еднакви по сила страхопочитание и отвращение обхванаха Жосеран. Имаше нещо плътско в тази страст към болката.
— Не се ли страхуваш от онова, което ни чака зад тези планини, тамплиере? — попита Уилям.
— Страхувам се от Бог и се страхувам от присъдата му. От нищо друго на тази земя не се страхувам и от никой човек.
— Аз не говоря за човеци. Някои разправят, че в земята Катай 12 12 Северен Китай. — Бел.прев.
имало създания с глави на куче, които едновременно лаят и говорят. Други пък, че имало мравки, едри като добитък. Ровели земята за злато и разкъсвали на парчета с щипците си всеки, на когото се натъквали.
— И аз съм слушал тези истории, но никога не съм срещал човек, който да е бил в този Катай и с очите си да е видял тия чудесии — сви рамене. — В Самарканд ми каза, че скоро трябва да се върнем в Акра. Да си призная, напоследък си мисля, че изобщо няма да се върнем.
— Тогава ще литнем направо към ръцете Божии.
— Ами да храним вяра, че има топло огнище — промърмори Жосеран под носа си, — понеже такъв студ досега не съм брал в живота си.
Новата им охрана се появи от свят на сняг и лед.
Отрядът наброяваше поне двайсетина ездачи. Носеха кожени шапки с наушници, на някои от тях вързани отгоре, и обли шлемове. Дългите им плъстени кожуси висяха отстрани на конете почти до ботушите им. Стрели стърчаха от дървените колчани на гърбовете им; триъгълно знаме висеше от върха на копие.
От конете се издигаше пара, а от стоманеносиньото небе бавно се стелеше сняг.
Предводителят им пришпори коня си напред. Носеше виолетов копринен шал, увит около косата и лицето, за да се предпази от студа. С едно движение отдръпна шала.
Жосеран загуби ума и дума. Не беше мъж.
Устните й се разтвориха в лишена от любезност усмивка, щом се обърна към Джучи.
— Това значи са варварите — каза тя на своя език, като мислеше че Жосеран не разбира. Бадемовидните й очи бяха очертани с черно, но в тях нямаше нищо съблазнително. Това бяха неумолимите очи на търговец на коне, които оглежда предназначената за продан на тържището стока.
Читать дальше