Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Няма да има други дни.

— Ами тогава го кажи. Като подарък за сбогом.

— Те не искат теб — повтори тя. — Върни се при тях. Върни се и няма да умреш!

— Всеки човек трябва да умре. Няма как да го избегне. Но малцина късметлии имат възможността да определят времето и мястото. Днес съм извадил късмет. Така че кажи го! Кажи, че ще станеш моя жена.

Обърна коня към Сартак и татарите му. Видя как Сартак клати глава смаян. После отново обърна коня към ръба на канарата. Сартак се досети какво е намислил и извика от изненада. Жосеран пришпори коня си към ръба на скалата и после падаха, падаха към безжалостната присъда на реката.

Винаги беше мечтала да може да лети.

Почувства бруленето на вятъра по страните си и както беше в сънищата й — небето беше едновременно над и под нея. И тя извика думите: с радост ще живея с теб, ще ти родя деца и ще бъда твоя жена, ако това искаш, но почти веднага гласът й беше удавен от пороя на реката, който ги погълна.

Винаги беше мечтала да може да лети.

В Бухара отново дойде лятото и бадемовите дървета отново разцъфнаха. Тухлите с меден цвят на великото минаре Калян се открояваха на невъзможно синьото небе. Под опърпаните чергила на пазара прясно боядисани, проснати да изсъхнат на слънцето, килими сияеха във винено, яркожълто и кралскосиньо. Грозде, смокини и праскови отрупваха сергиите, които се огъваха под тежестта им. Навсякъде имаше дини с аленочервена сърцевина, канавките преливаха от сладкия им сок и плочникът на пазара беше затрупан с кори.

В двореца на Алгу обаче бяха започнали да дават плод други семена.

Прахоляк се носеше на сноповете слънчева светлина, която се процеждаше през свода. В голямата зала цареше тишина, ужас от яростта на хана сковаваше всички. Затворникът с вързани пред себе си с кожени ремъци китки беше хвърлен по очи на каменните плочи и всички от насъбралото се множество по-скоро сами щяха да си прережат вените, отколкото да си разменят мястото с окаяната дрипа, която се гърчеше като нощно влечуго в краката на хана. Виждаше се, че в продължение на дни са го били. Почти не му бяха останали зъби, а очите му бяха полузатворени.

Уилям усети как вътрешностите му се стапят. Отначало не разпозна човека.

— Какво става? — прошепна той на мъжа до него.

Съседът му по място беше мохамеданин, персийски писар, който говореше както латински, така и татарски. При пристигането на кервана в Бухара няколко седмици по-рано го бяха избрали сред придворните на Алгу, за да превежда на Уилям.

— Принцеса Мяо-йен е с дете — отговори мъжът. — Девствеността й е била отнета преди пристигането й. Държат отговорен този офицер. Като командващ охраната й той е отговарял за нейната защита. Ако не издаде виновника, сам ще трябва да понесе наказанието.

Уилям наблюдаваше, скован в ужасен унес. Сартак беше изправен на крака от пазачите си и едва стоеше, олюлявайки се, със съсирена кръв по рядката си брада и бяла като вар кожа. На Уилям му се стори, че може да помирише страха му.

Алгу ревна нещо на своя езически език и Сартак му отвърна, гласът му прозвуча като грак.

— Той отрича да го е направил — прошепна персиецът в ухото на Уилям. — Това няма да му е от полза. Няма значение дали е бил, или не е, той е отговарял.

— Какво ще правят с него? — попита Уилям.

— Каквото и да правят, няма да умре лесно.

По заповед на Алгу Сартак беше извлечен от двора. Крещеше и ломотеше, смелостта му го беше напуснала пред смъртта, на която го беше осъдил Алгу.

Не , помисли си Уилям. Не, не мога да позволя това да се случи.

— Кажи на Алгу, че бях аз. Той е невинен. Аз съм виновен. Аз.

Но само си представи как изрича думите. Ужасът го беше сковал и не можеше да говори, нито да диша. Дори не можеше да се моли.

Същата нощ сънува, че пада. Под него беше ивичестият син купол на Шахи Зинда 27 27 Комплекс от гробници на самаркандските благородници и други ритуални сгради. — Бел.прев. , а отвъд него горящите равнини на Каракум 28 28 Пустиня в Средна Азия. В превод името й означава „черен пясък“. — Бел.прев. . Ръцете и краката му неудържимо се мятаха към въртящото се синьо небе. Тогава прахът на Реджистан се надигна да го посрещне и се чу ужасяващ звук, като пъпеш, сцепен от меч, а черепът му зейна като яйце и се размаза в прахта.

А после му се привидя, че стои на площада и гледа труп, но не неговото тяло лежеше под Кулата на смъртта, а на Сартак и не беше сън.

Сартак вече беше само живо месо като одран труп на животно, когато го метнаха от минарето, защото там, в Кулата на смъртта първо го бяха одрали, свалили бяха кожата му ивица по ивица, с остри ножове и отделяйки я от плътта с железни щипци. Писъците му отекваха над целия град, призив за молитва за всички невинно осъдени, мохамедани и неверници заедно. Уилям стоеше над изтезаваната и умъртвена плът с другите, които бяха наблюдавали изпълнението на присъдата му следобеда, и мърмореше непрекъснато: „Меа кулпа. Меа максима кулпа“ 29 29 „Мой грях, мой най-голям грях“ (лат.). — Бел.прев. .