Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Какво си намислил?

— Не знам защо на Бог му е било толкова забавно да те постави на пътя ми, не мога да кажа, че компанията ти ще ми липсва, когато се разделим. Независимо от това ти желая добър път до Акра.

— Тамплиере!

— Не мога да изпълня наказанието си. Ако съм прокълнат, тогава нека съм прокълнат. Няма да ме видиш повече — пришпори коня си надолу по кафявата морена след конниците на Сартак.

— Жосеран! — изкрещя Уилям.

Вниманието на татарската им охрана беше насочено към битката, която се развиваше под тях. Когато чуха вика на Уилям, всички обърнаха глави, но Жосеран вече се отдалечаваше в галоп далеч напред и те не можеха да го настигнат.

Хутлун галопираше, напредваше през конниците на Алгу, нейните воини я следваха. Хората на Алгу ги очакваха, нападението й ги беше изненадало и дузина от тях лежаха на земята или в плитчините на реката, съсечени или ранени от първия залп от стрели. Хутлун и авангардът й яздеха през и около тях, избягваха поединичните схватки, интересуваше ги само наградата, която ги чакаше в кибитката.

Бяха на двайсетина стъпки, когато завесите се дръпнаха. Тя извика за предупреждение, но гласът й се изгуби сред крясъците и тропота на копитата. Вместо принцесата иззад копринените завеси ги чакаха стрелците на Алгу.

Хутлун се опита да накара коня си да смени посоката, но късно.

Чу свистенето на стрелите и около нея се разнесоха виковете на нейните магадаи, присвити от раните си. Неколцина се свлякоха от конете си. Собствената й кобила беше ранена отпред от стрела и се вдигна на задните си крака.

Приложи цялата си вещина в ездата, за да се задържи на седлото. Сложи лъка на рамото си и пусна две стрели към каруцата. Знаеше, че е безнадеждно. Нападението беше спряно, устремът — пресечен.

А и освен това плячката не беше там.

Пришпори коня си далеч от кервана. Хутлун осъзна, че неспокойствието, което цяла сутрин я тормозеше, е било повече от предчувствие за собствената й смърт. Било е предзнаменование за бедствие. Вдигна поглед нагоре към долината, знаеше какво ще види.

Черна линия от галопиращи конници, които след няколко мига щяха да ги обкръжат. И прозря капана.

Навсякъде около нея се носеха виковете на ранените и умиращите, трясъкът на стоманата. Тя се насочи в галоп обратно по склона, откри вестителя си и му нареди да изстреля стрели за отстъпление.

Но знаеше, че вече е късно, прекалено късно.

Конниците на Сартак се врязаха в битката, раздробените останки от мингана на Хутлун се пръснаха и заоттегляха към склоновете. Жосеран галопираше около биещите се и търсеше пурпурната коприна: видя Хутлун да се измъква по склона, да събира оцелелите си бойци. Насочваше се към линията на дърветата от северната страна на долината.

Войниците на Сартак ги обстрелваха със стрели, докато ги преследваха. Той се присъедини към преследвачите, премина сред пръски и плисък през реката с една-единствена мисъл.

Хутлун се изви на седлото. Войниците й се бяха пръснали на двайсетина отделни групи и се оттегляха. Сега беше сама с двама ездачи, които я следваха нагоре по склона, плетените им ризници показваха, че са от кесига на Хубилай. Настигаха я.

Втора стрела уцели кобилата й по задницата, животното изцвили и почти падна. Тя се огледа отново и видя, че трети ездач се е присъединил към гонитбата.

Черното убежище на боровете изглеждаше непостижимо далеч.

Дребният татарски кон на Жосеран галопираше със замайваща скорост през неравната земя. Устремът му през долината почти го беше изкарал на пътя на два от отрядите на Сартак; толкова близо беше, че можеше да ги докосне. Видя как най-близкият до него ездач вдига лъка си на рамото и се прицелва.

Жосеран развъртя диво меча си, отчаян. Острието посече задницата на коня на стрелеца. Той изцвили и смени посоката си на движение, ездачът му изпусна целта. Когато Жосеран мина покрай него, стрелецът погледна през рамо с разкривено от гняв и изненада лице.

Жосеран замахна с дръжката на меча си и го събори от коня му.

Само на сто стъпки от линията на дърветата беше. Хутлун знаеше, че там може да се измъкне от преследвачите си.

И в този миг конят й се препъна и рухна тежко.

Ядосания чу вик зад себе си и се извърна на седлото. Варварина! Какво правеше тук? Трябваше да е в безопасност далеч от битката в другата част на долината.

— Помогни ми! — извика Жосеран, отпуснат на седлото, сграбчил гърдите си.