Колин Фальконер - Пътят на коприната

Уилям дръпна Жосеран настрана.

— Какво трябва да направя? — простена той. — Не мога да се моля за езичница!

— Тогава се помоли за човешка душа в беда.

— Онова, което ме молиш, е невъзможно!

— Ще нанесеш смъртна обида на спътниците ни, като им откажеш, така ли? Прави каквото щеш и се надявай на най-доброто, защото според мен резултатът ще е все същият.

— Той какво разправя? — лавна Сартак.

— Опасява си да не ви разочарова.

— Магията му проработи при Мар Салах. Освен това нищо друго не й е помогнало. Напомни му, че ако принцесата умре, може да бъдем принудени да останем тук още петдесет зими.

— Не мога да го направя! — повтаряше Уилям.

— Готов ли е? — попита Сартак.

— Готов е — отвърна Жосеран.

Сартак отвори вратата на стаята и Жосеран изблъска Уилям през нея. Стаята някога беше служила като лични покои на мохамедански принц или принцеса, реши Жосеран, защото беше чудно нагласена, за разлика от неговата гола килия. Имаше панделка от арабско писмо около сводестите прозорци, а кирпичените стени бяха украсени с керамичен фриз с геометричен мотив, матовочервено върху восъчно жълто.

Мяо-йен лежеше на леглото в средата на стаята и явно спеше. Изглеждаше изгубена в огромното помещение. В ъглите бяха запалени два мангала, но пращящите тополови клони не успяваха да прогонят студа от стаята.

Сартак отказа да престъпи прага, страхуваше се от духовете, които се рееха около тялото на Мяо-йен. Жосеран отстъпи и Уилям отиде сам до леглото й. Огледа се тревожно.

— Къде са нейните лечители?

— Сартак каза, че не са успели да я изцелят и затова ги е отстранил от нея.

Уилям облиза побелелите си устни.

— Казвам ти, че не мога да го направя! Тя не е получила светото кръщение.

— Не можем да обидим домакините си! Толкова ли е тежко за теб да се помолиш за нея? Достатъчно от времето си прекарваш на колене!

Кое го беше така уплашило, почуди се Жосеран. Дали не се страхуваше от зараза! Но ако болестта й се разпространяваше от диханието й, тогава и придворните й дами вече щяха да лежат ни живи, ни умрели, нали?

Жосеран погледна дребничката фигура на леглото. Тя не заслужаваше да умре в този самотен оазис, все още беше дете. С някаква неразбираема част от съществото си той продължаваше да вярва, че молитвите на един свещеник, дори тези на такива проклети духовници като Уилям, за Бог бяха по-ценни от сто молитви от обикновените молители.

— Направи, каквото можеш за нея — каза Жосеран и се обърна към вратата.

Уилям го улови за ръкава.

— Тук ли ме оставяш?

— Аз не съм шаман. На теб се полага да извършиш чудото.

— Казах ти, не мога да се моля за нея! Бог няма да се трогне за една езичница!

— Тя не е езичница, както сам знаеш. Тя е младо момиче и е болна! Можеш да се престориш, че проявяваш съчувствие, нали?

Излезе и тръшна вратата след себе си така, че трясъкът отекна из цялата крепост.

Уилям коленичи до леглото и започна да се моли. Само че се запъваше на думите и не успяваше да довърши. Дяволът беше тук, в тази стая, с всичките си вонящи хитрини. Видя го да се подхилва самодоволно из сенките, защото познаваше мислите му, преди сам да ги е осъзнал.

Приближи се до леглото.

Сънят прилича на смъртта, в смъртта всяка жертва остава безмълвна. Мисълта дойде при него неканена: можеше да направи, каквото поиска с тази жена; и да протегне ръка и да я докосне, никой нямаше да узнае.

Невъзможно беше да се съзерцава Безкрайното, да съсредоточи мислите си върху друго, освен върху силното си желание. Огледа се, за да се увери, че вратата е затворена и стаята е пуста. Колебливо протегна ръка. Тя вече не беше част от него. Наблюдаваше я ужасен, сякаш някакъв огромен, блед паяк пропълзяваше по завивките.

Пръстът му докосна мраморната плът на момичето и изведнъж се отдръпна рязко като отсечена.

Мяо-йен не се събуди, едва доловимият ритъм на диханието й не се промени. Уилям отново виновно се огледа.

Облаци прах се носеха на жълтеникавите снопове светлина от прозорците.

Пръстите му притиснаха меката част на ухото на Мяо-йен и пак се отдръпнаха конвулсивно, после се одързостиха, погалиха ръката й, дори подръпнаха мъничките, златисти косъмчета под лакътя й, докато се изскубнаха. Тя не помръдна.

Уилям се изправи, развълнуван, и закръстосва стаята, погледът му задълго се спря на вратата. Никой татарин освен някой шаман не смееше да влезе при болен човек, така беше казал Жосеран. А дори и те бяха отдалечени от нея.