Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран чу как някой го вика по име:

— Варварино!

Погледна в посоката, от която идваше викът, Ядосания се възползва от разсейването му и го тръшна по гръб.

— Никога ли няма да се научиш? — извика той.

Дотича Сартак. Жосеран усети нещо тревожно.

— Къде е спътникът ти?

— Сигурно клечи на колене някъде. Какво не е наред?

— Принцеса Мяо-йен. Разболяла се по пътя през пустинята и сега не може да дойде на себе си.

Жосеран беше дочул шушуканията сред придворните й и стражите, които се грижеха за покоите й в западната кула. Поискал беше да я види, но му отказаха без обяснения. Едва сега осъзнаваше сериозността на заболяването й.

— Обезпокоен съм от тези новини — каза той. — Но какво общо има с това добрия ни монах?

— Шаманите, които я придружават в пътуването, са направили всичко по силите си. Помислих си, че може би твоят свещен човек…

— Уилям ли?

— В крайна сметка той те изцели.

— Уилям няма сила да изцелява. Само Бог прави подобни чудеса.

— Не ме е грижа кой ще я лекува, дали е твоят бог или техните. Но тя не бива да умира. Принцесата е под моя закрила сега и мен ще държат отговорен.

Жосеран сви рамене. Нищо лошо нямаше да има в намесата на монаха, предположи той, но се съмняваше и че ще се види някакво добро. Можеше да убеди Уилям да отправи поне няколко молитви.

— Ще го помоля да ви съдейства, ако това искаш.

— Бързо го доведи при мен — каза Сартак. — Без нея няма съюз с Алгу и тогава оставаме в Кашгар, докато косите ни побелеят!

Ферганската долина

От пръснатите из долината юрти се виеше дим. Покривът на света беше покрит със сняг.

Тримата конници бавно яздеха покрай стреснатите лица на хората от своя клан. Скалповете и части от лицата им бяха изгорени и почернели; изпод овъглената плът проблясваше бяла кост. Единият беше изгубил око, друг голяма част от носа си. С мъка се удържаха на седлата си, но се свлякоха от тях едва когато стигнаха ханската юрта.

— Лично Арик Буке сложи Алгу на трона на Бухара. И според желанието на великия ни хан изпратих делегация да поиска дял от неговите данъци, за да купим на хаганската войска провизии за битката срещу предателя Хубилай. И какво прави той? Казва, че ще плати своя дял в благородни метали и дава заповед да залеят с разтопено злато пратениците ни.

Кайду беше в юртата си, синовете му бяха отдясно, любимата му жена и дъщеря му Хутлун — отляво. Син дим се носеше лениво от огнището през дупката в покрива.

— Трябва да се оттеглим по-нагоре в планините — каза Текудай. — Алгу има сто и петдесет хиляди войници зад гърба си.

— Да се оттеглим? — измърмори Каиду. Обърна се към Джерел. — Ти съгласен ли си с брат ти?

Джерел не можа да отговори, защото Хутлун не се сдържа.

— Побегнем ли сега, вечно ще бягаме и никога повече няма да видим полята и пасищата си!

— И какво да правим?

— Не можем да победим Алгу на бойното поле. Но можем да ударим, когато най-малко очаква и да се скрием в планините, преди да успее да отвърне на удара. Щом ни обърне гръб, пак ще ударим. Няма да му оставяме и миг спокойствие. Ще му вземем силите, както вълк взима силите на мечка, ще го хапем по петите луна след луна, година след година, докато го осакатим и омаломощим. Един ден, когато сме събрали и други вълци като нас самите, ще го повалим.

Кайду се усмихна. Дъщеря му, воинът, шаманът; Чингис хан, прероден в тялото на кобила. Духовете си бяха поиграли с него в този живот и бяха направили най-добрия му син жена.

Замисли се за момент. Най-накрая рече:

— Съгласен съм с Хутлун. На природата ми по-подхожда да съм вълк, а не овца. Ала първо трябва да потърсим мъдростта на боговете, за да разберем техните желания. Хутлун, трябва да се срещнеш с духовете и да вземеш от тях съвет. Едва тогава ще вземем решение.

Кашгар

Минаха през обкована с желязо врата, през тесен двор, ограден със стени, по чиято тухлена зидария се катереха рози, под свод с потрошен куфически фриз, гроздово зелено върху бяло. Най-накрая нагоре по тесни, изронени от вековете стъпала към кулата.

Странна делегация вървеше през тъмния ходник на западната отбранителна кула. Татарският офицер със златокрилия си шлем ги водеше, следваше го мъж с жълтеникаво лице и черна роба с качулка, а зад него брадясал великан в дел и здрави татарски ботуши. На върха на кулата спряха пред една от стаите. Ято китайски придворни дами излетяха навън през резбованата орехова врата с приведени глави.