Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Благодаря.

— Не благодари на мен. Вече не съм ти длъжник — Уилям стана. — Трябва да благодариш на Бог за избавлението си. Мислех, че повече няма да те видя.

— Да не би това да те е разстроило непоносимо?

Уилям се приведе към него.

— Какво стана в онези планини, тамплиере?

— Когато похитителите ми видяха пайзаха и научиха, че съм християнски посланик и се ползвам с одобрението на Хубилай, ме пуснаха. Из тези места много се грижат за живота на пратениците.

— Къде тогава е пайзахът?

— Сигурно съм го изпуснал.

— Кои бяха?

— Разбойници. Нападнали ни с надеждата да намерят плячка, нищо повече.

— Стори ми се, че сред тях видях вещицата — заяви Уилям.

Жосеран поклати глава.

— Сторило ти се е — рече и обърна глава към прозореца. — Сартак и татарите му отнасяха ли се добре с теб?

— Не ми е прерязал гърлото, нито е сварил вътрешностите ми за вечеря и благодаря на Бог за това.

— Страхувах се, че сте тръгнали за Котан или Ош.

— След засадата Сартак нареди да се върнем в крепостта. Оттогава стоим тук, зад тези стени, но нямам представа за причината. Може би е било, за да изчакаме завръщането ти. Тъй като тези хора не говорят езика на цивилизованите хора и само бръщолевят като маймуни, не можах нищо да науча. Сартак иска впрочем да говори с теб веднага след като се оправиш.

— Уморен съм. Утре ще го видя. Засега искам само да спя.

— Тогава ще те оставя — Уилям спря на вратата. — Когато те донесоха тук и не беше на себе си, бърбореше като дете.

— Какво казах?

— Нещо за баща ти — отвърна той. Излезе и тежката врата се затвори зад него.

Чак на следващия ден Жосеран се съвзе достатъчно, за да приеме Сартак и да научи истинската причина, поради която се бяха върнали в крепостта. След засадата Сартак изпратил съобщение в Бухара, искал от наместника на Чагатайския хаганат, Органа, да подсили охраната му. Докато чакал отговор в Кашгар, получил съобщение от ям, че Органа е свален от съюзника на Арик Буке, Алгу, и получил заповеди от самия Хубилай да остане, където е, докато се намери решение на създалото се положение.

— И кой е поставил засадата, Варварино? Чии бяха тези войници? — Когато Жосеран се подвоуми, той сам си отговори: — Кайду ги е изпратил.

— Да.

— Какво се случи с другите, които бяха взети в плен с теб?

— Убиха ги.

— От хубава смърт ли умряха?

Жосеран се почуди как да отговори. Дали за един татарин сваряването е хубава смърт?

— Отсякоха им главите. Бързо беше.

— Сигурен ли си?

— Видях с очите си.

Сартак сякаш си отдъхна.

— Това поне е било благословия. Дай Сечен — използва истинското име на Пияницата — беше мой зет.

— Умря като мъж — каза Жосеран и отмести поглед. Така беше по-милостиво, отколкото да му съобщи, че са направили чорба от него. Лъжа, но имаше истини, които по-добре да си останат скрити.

Събитията около трона на Чагатайския хаганат ги бяха уловили в клопка в Кашгар и ги принудиха да останат там през зимата. Сартак им каза, че могат да минат и години, преди да е възможно да преминат безопасно Покрива на света. Но стрелци ездачи от ям продължаваха да се появяват в крепостта почти всеки ден на път за или от изток. Не беше трудно да си предположи какви кроежи се плетяха в момента между Каракорум и Шанту.

Един ден Сартак довери на Жосеран, че Синът на Небето е открил изход от безизходицата.

— От Тату на път за Бухара върви керван — каза той. — Алгу е обещал да изпрати войници за охрана. Ние ще се присъединим към кервана, когато стигне дотук. Но ще ни се наложи да изчакаме до пролетта, за да прекосим Покрива на света.

— Ще рече, Хубилай е открил как да се спогоди с Чагатайския хан.

— Тайно.

— Какво носи керванът? Злато?

Сартак се усмихна.

— Златото се харчи. Жена е. Една от императорските дъщери ще се омъжи за Алгу. Съюз, плод на благоразумието, защото ще осигури единомислие между дома на императора и този на Чагатайския хаганат.

— Как е името на принцесата? — попита Жосеран, ала вече подозираше какво ще чуе.

— Мяо-йен — отвърна му Сартак. — Принцеса Мяо-йен.

На север бяха планините — преграда пред нови и неоткрити земи; на запад — старите мюсюлмански градове и шепнещите тополи на Самарканд и Бухара; на изток — шатрите и шумолящият бамбук на Катай; на юг — виещите ветрове на Такламакан. А тук, в Кашгар — кръстопът от Пътя на коприната, се събираха пътищата на живота му.