Георги Божинов - Калуня-каля

— Дай свещта по-близо…

Вътре имаше малка дървена икона, кандилница с част от синджирчето й; също и половинка от патрахил, предна или задна — черен патрахил, обшит по краищата със сребърна сърма и украсен с цветчета и кръстчета, от сърма и те, но златна. Разгледаха иконата. Беше малка, педя на педя и половина, четвъртита дъска, надупчена от дървояди. Образът на нея беше потъмнял и едва личеше под пластовете от восък или нещо друго, с което дъската беше накапана като с кир. Все пак познаваше се, че това е образ на жена, склонила тъжно глава над голо дете. „Изретана“… — каза тихо Калуньо. „Богородица“ — прошепна и Костанда, като гледаше иконата изумена.

— Боже, отде, отде?…

— Не знаеме… никой не знае…

Той разказа. Още когато разкарал първата си жена, майка му отворила пред него сандъка да види тия неща. Дала й ги нейната баба и я заклела да не казва никому, както и самата тя била заклета. Заклела я още да ги предаде на първата си унучка, когато унучката се ожени и добие женска челяд. Ако дочака унучка. Но тя, майка му, не дочакала. Затова заклева него — да направи той това, което трябало да направи тя. От баба на унучка е предавано това, открай време предавано, никой не знае откога е то, откъде е и защо е. Само това: предавано от ръка на ръка и заклевано очи в очи, шепнешком и потайно…

Двамата стояха и като магьосани гледаха нещата, Калуньо за пръв път ги разглеждаше по-дълго. Дъската на иконата бе липова и много стара, от цяло парче, издълбано отзад като с лъжица, покафеняло и гъсто надупчено от дървоядите. Платът на патрахила скапан, едвам се крепеше, само що не се е разсипал на прах. Само на кандилницата нищо й нямаше, беше си здрава, обгоряла, сребърна и като че още миришеше на тамян и въглени… Сепнаха се, когато свещта започна да трепка и попуква, догаряше. Набързо свиха вързопа отново в ризата, завързаха го с ръкавите, Калуньо го постави в ръцете на жената:

— Те, на тебе сега… нема на кого… И тебе заклевам!

Тя държеше вързопа с двете ръце и го гледаше напрегнато, лицето й бе вглъбено и строго, далечно, сякаш наистина мълчаливо се заклеваше: „… за наша унука, кога отимаме… ако отимаме…“

Върнаха се на Стублата още същата нощ, той я държеше на седлото пред себе си; мълчаха през целия път.

… Старият Рушко бе доволен и весел, току разглаждаше мустак и обикаляше майсторите си, нещо им нареждаше, някъде гълчеше сопнато, но малко престорено. Работата вървеше бодро и напредваше. Майсторите се бяха завърнали, някои още се завръщаха и водеха нов работен народ. Един старецът прати по Рата за камъни, че привършваха, други — към Яблан да бичат талпи за чардаците. Време беше да се мисли и за дограма. „Гледай сега тука, Калуньаа…“

Старецът с трескави пръсти разгърна овчата кожа, дето бе начертал сарая, и облъхна Калуньо с тежък тютюнев смрад, който идеше и от чибучката му, която не сваляше от уста, и от цялата му снага, прогизнала в тютюнев катран: „Е как ще да бъде. Хубаво гледай и казвай отсега, да не кажеш после… Ето тука долния кат — с готварници, фурни, изби. Ето първия над него, като стъпало на долния. Втория, още по-малък, само една одая, горница, но широка, голяма, отсякъде джамлъци, цял ден да гледа слънце и слънце да я гледа. Чардак и тука. Миндерлъци вътре и вън. Там да си пиеш ракийката, на високо и хладно, там и гости да срещаш. През всичките катове минава кулата, отдолу до горе, ще бъде като комин за оджаците, и около нея ще се вият стълбите… От мене толко, Калуньаа. Ако има нещо, казувай…“

Калуньо изслуша стария, разгледа чертежа и го одобри в себе си. Добави само да се прави чардак и на кулата отгоре, малък покрит чардак. Хареса му едничката горница на втория кат и заръча на майстора: има-нема време за целия сарай — за горницата да намери време, да я изкара докрай, до наесен, преди да са захванали дъждовете. Та да зимува в нея. За другото ще гледаме…

— Бива — рече майсторът. — Само да не ни подлъже дървенията…

Той замина за чарковете да търси сухи трупи. Калуньо пък заби по харманите, дето вършитбата вече преваляше. Костанда остави на градежа да готви и меси на майсторите. Прибираше се вечер изморен, хапваше, прилепнал до огъня. Там и заспиваше, загърнат в ямурлука. Сутрин намираше и някоя черга, метната отгоре — нощите се захлаждаха, измъкваше се и тръгваше пак. Работата вървеше все така усилено навсякъде. Всяка сутрин Калуньо отбелязваше как бързо се дигат зидовете, как надхвърлиха гредореда на първия кат, минаха нагоре и се събраха към одаята, която си беше харесал. А после над нея надзърна кулата, тя беше забила здрави каменни корени в земята и тръгна нагоре, заоблена и мощна като дебело дърво. Може да се боднат и две-три пръчки отпред за асмалък…