Георги Божинов - Калуня-каля

Беше хубаво време. Ден из ден, нощ след нощ, дълги дни и нощи, които после му изглеждаха изпламтели кратко като един ден и една нощ само. Като насън. И за първи път това лято Калуньо усети, че живее истински…

Тогава дойде вестта от село, донесоха я аргатите, които возеха зърното: майка му умряла. Калуньо замина на село с Костанда. Той не обичаше майка си. Не че я ненавиждаше за нещо — просто не беше привързан към нея, чужда му беше. Повече почиташе баща си, макар че него отдавна го нямаше. Калуньо беше десетинагодишен момчурляк, когато баща му замина на война някъде из Араплъка и вече не се върна. Останалото разказваше неговият акран Рушко, устабашията. Как били пленници там някъде из пустините, къде Емен или Масър, па бягали, па не знаели път, па едни се отделили и изгубили, с тях бил и баща му… Калуньо го помнеше добре и още го жалеше. Беше едър, малко каба човек, спокоен и разсъдителен, все го учеше на нещо, все му разказваше разни чудновати истории, които ставали по земята или щели да стават. Казваше му, че всички живи твари имат душа, даже дърветата и тревите. Че всичките хора по тая земя са братя и тряба да живеят като братя. И че всеки един човек тряба да остави някакъв белег, че е живял на тая земя… Той и го изпрати да учи в руждието, мюфтийското училище в Едирне, искаше да го види учен молла. Майка му после го премести във Филибето, за по-близо, а скоро подир туй си го зе на село. Калуньо бе будно, паметливо момче, учението му се даваше, но не му бе много мъчно, когато го остави. Майка му бе властна, сурова жена. Тя не повтори, все чакаше мъжа си и не го дочака.

И види се (мислеше после Калуньо) на млади години ще да е била по-добра стопанка от баща му. Останала сама жена, тя не само че не разпиля имота, но го подреди и умножи. Първите егреци направи тя. Помагаше й един човек, не беше от село, беше се появил ненадейно, никой не знаеше откъде, Маджира му викаха. Калуньо помнеше и него добре, но го ненавиждаше люто, макар че Маджира не бе му направил нищо лошо. Беше як мъж с дръзки черни мустаци, посивяла коса, но още млад и в силата си мъж, подвижен като живак и с гръмлив глас. Беше нещо като кехая или главен ратай, но нито едното, нито другото, не се знаеше какво точно беше, разпореждаше се като у свой дом, все подвикваше на Калуньо като на ратаите, понякога надигаше глас и на майка му, а тя преглъщаше и мълчеше. Когато го убиха, Калуньо си отдъхна. Остана загадка как го убиха и защо, но на Калуньо все му се чинеше, че в това убийство пръст има и майка му. Беше вече понаякнал и възмъжал, за да подеме работата сам. Тогава и майка му се оттегли настрана, прибра се вкъщи, укроти се и утихна, вече не му се бъркаше в нищо. И като че точно тогава тя остаря изведнъж и стана такава, каквато остана докрай.

Времето беше горещо и погребението го направиха още същия ден. Гюла бе обадила на всички, които трябаше да додат, бе приготвила и предвидила всичко. Тя плачеше и нареждаше, когато трябаше да плаче и нарежда, или беше строга, суха и разпоредителна, когато според реда трябаше да бъде такава. Тя казваше на Калуньо какво да прави и той послушно го правеше. Костанда беше някъде в калабалъка по края и все пак си поплака малко, но Калуньо никак не можа да се натъжи като за погребение. Нейсе, мина и тая. Вечерта, когато свърши всичко и роднините, след като хапнаха и пийнаха по обичая, се разотидоха, а Гюла се прибра сама в новата къща — Калуньо поиска да пренощува с Костанда в старата къща. Но Костанда се възпротиви, тя не искаше да остане в къщата на мъртвец и напря да вървят на Стублата. Калуньо беше изморен, не му се блъскаше из тъмниците, но се съгласи.

— Ела — каза той, — барем само да ти покажа едно нещо…

— Каково то несто?

— Ще видиш. Ела.

Запалиха свещ и той я въведе в стаята на майка си. Беше мрачна и денем тая продълговата като гроб стая, слънце в нея не влизаше, а сега изглеждаше още по-мрачна, отрупана с черги и всякакви вехтории. Прозорчето с дървените решетки бе отворено, но миризмата на мухъл и старост не се измирисваше лесно. Костанда държеше свещта, а с другата ръка се бе хванала за ръката на Калуньо и трепереше.

— Не бой се — каза й той, — нема нищо…

Той пристъпи към двата сандъка в дъното на стаичката, голям и малък. Големият отрупан с черги и ресначи, надиплени на висока купчина. Той свали на земята купчината, отвори капака — вътре беше пълно с женски дрехи, спластени гъсто. Извади ги една по една, погледна дъното:

— Не е тук…

И се зае с втория сандък, в който също имаше женски дрехи, по-тънки. Извади ги, извади и два тежки наниза от стари алтъни, по-стари от махмудиите. Само ги подигна и ги остави на мястото им. На дъното в единия ъгъл лежеше вързоп от бяла женска риза, вързан с ръкавите й. Калуньо го взе и го постави на земята при дрехите.