Георги Божинов - Калуня-каля

Работата вървеше равномерно, плавно и спря само веднъж. Когато една сутрин прикапа дъждец, ситен и тих, без вятър, небето помътня и се захлупи. Дъждецът се затегна, сгъсти се, все така дребен, но вече мокреше, и майсторите почнаха да попоглеждат към колибата. Нервозният Рушко искаше да ги накара да останат на градежа, докато премине дъждът.

— Да не ядат харам ляба си!

— Де холан и ти, устабаши отвърна му Калуньо. — Мой ляб ядат.

— Шреде чоклук — орадѝ боклук! — бърбореше устабашията, като кашляше и псуваше. — Където много народ — там и боклук работа…

— Аз олсун, йоз олсун! — весело му подвикна Калуньо. — По-добре малко, но добро!

Рушко се успокои чак когато дъждът спря; той веднага изрита майсторите от колибата и ги прати на градежа, дето беше още мокро и хлъзгаво. На другия ден небето се очисти и отново пекна слънце, но времето остана хладничко. И сякаш това бе първият лек, тревожен знак, че лятото си отива. Нещо тревожно легна и в душата на Калуньо. Не знаеше отде иде то, не виждаше никакви белези на тревога ни отвътре, ни отвън. А му беше тревожно и чоглаво, усещаше го как набъбва и набира като невидима рана, която още не боли истински, а само глухо поболва. Дали защото Янко не се обажда толкова дълго и дали не са го навили неговите каракачани да си вървят? Но не, не е това. Или може би Костанда бе станала някак сдържана, вгледана в себе си и по-мълчалива от друг път? Едва ли ще е и това. Може и така да му се струва. Жената не подгъва крак от сутрин до вечер. Уморена е, това е всичко. Тряба да й потърси помощ някаква, че не смогва сама… Калуньо не смееше да мисли повече за Костанда, защото още не бе измислил нищо за утрешния ден на двамата. Все отлага. И всичко около двамата е смътно и неоправено. Но Калуньо не е човек, който може да живее в неяснота. Той ще реши и ще отреже наведнъж ясно: така или така…

Но нещата зрееха някъде встрани от него, в някакъв свой тих и потаен кът на мрака наоколо, и той не беше ги усетил. Бяха узрели, бяха се засилили — откъртиха се от един път и го изпревариха.

… Паднаха първите леки слани тук-там. Бяха още един знак, а за такива знаци Калуньо имаше набито око. И една сутрин дойде Янко. Беше се стегнал в нови дрехи, с нови навуща, бели като сняг и препасани с черни върви. Беше сериозен и важен. Размениха няколко думи като за поздрав — че още стои неорязан царевичакът, но той е малък кахър. Че другото е прибрано горе-долу. Че днес-утре тряба да пристигнат джелепите да карат гойните стада. Стоката е на цена сега и няма да е зле да се пообиколят пазарите, да се види каква е хавата…

— Че и Митровден иде… — додаде Янко. — Такава ни беше думата, чорбаджи. До Митровден. Време е да теглим за Долната земя.

— Викаш — време, а? — Дъхът на Калуньо секна за миг.

— За морето, чорбаджи. Тъй сме ний научени. Та рекох да видим сметките… — Янко откачи от рамо писюоллията чанта и извади работите.

— Добре де… Я чакай малко… аз смятах… Защо не останете и тая зима, Янко? Па напролет ще видим…

— Напролет? То мене ако питаш, чорбаджи… ама тъй сме си думали ний, а мене ако питаш… — Янко се позабърка, изчерви се от напрежение. — Ама хората напират… съклет им е на едно място… Ний тъй сме научени, Калуньаа…

— Остави какво сте научени. Ти не напираш, нали? Кой напира? Шпиро?

— И Шпиро… Ама и другите.

— Шпиро… Така кажи. С Шпиро ще се разберем. А с вас… чуй ме, Янко. Останете тука и тая зима. Мога и без вас. И вие без мене можете. Но по-добре е за мене и за вас да си бъдем заедно…

Янко беше навел глава, слушаше. Калуньо додаде:

— А Шпиро… ако толко драска да върви — нема да го спираме.

— Ясно, Калуньаа. Току…

Янко се загледа настрана, извади от силяха си дълга шарена кърпа и почна да бърше лицето си, макар че не бе му горещо и не бе потен.

— Това де… ти да прощаваш… той сака да земе и жена си…

— Аха. Е, нека се разбере с нея…

— Те май… разбрали са се…

— Какво? — През гърдите на Калуньо премина хладец и го преряза.

Янко се обърна и погледна чорбаджията си в очите. Беше му олекнало — бе казал всичко, което имаше да казва.

— Е, тяхна си работа… — промърмори Калуньо и дъхът му спря.

— Ами кога?

— Тия дни…

Янко се оживи, беше прекрачил трудното. Разбъбри се: сега ще прати хора да режат царевичак; има да се прекарва още малко сено до егреците; листникът, като го мерим на око, ще стигне.

А няма да е зле двамата да пообиколят пазарите. Калуньо го слушаше и мълчеше, думите на Янко отскачаха от него като грахови зърна по тенеке. Той си мислеше за своето. Защо тя не му е казала нищо досега? Какво е станало? Кога, как се е променило това между тях?… Добре. И той ще мълчи. Ще се прави, че не знае нищо, и ще мълчи. Искаш да вървиш? Върви. Прав ти път.