Георги Божинов - Калуня-каля

Горчеше му.

… Майсторите усилено ковяха талпите на чардака пред горницата му, като мрави лазеха по покрива, мъкнеха и редяха мертеците — а от единия край бяха почнали вече да лепят теклите, каменните плочи. Само дупките на прозорците още зееха празни. Стария несвъртен майстор го нямаше, беше се запилял по града да търси джамджии. Всички се бяха струпали около горницата, както им беше заръчал старият. Калуньо ги гледаше безсмислено, без мерак, като да гледаше пустош някоя. Светът му бе пуст. Още същата вечер той се премести в недовършената горница, открита отгоре и отстрани. Постла сено, направи леговище на голите талпи до зида на кулата. С дървени парчетии запали огън в оджака и огънят зафуча лудо нагоре из отвора. Опрял гръб в зида, Калуньо дълго се въртя, не можеше да се стопли и заспи — от студ или от размисъл. Стараеше се да не мисли за нищо. А мислеше: ето, гради се нещо около него, вън от него; а вътре в него нещо се разваля и руши. Нещо опустява и отмилява…

Няколко дни той се губи по къшлите, спеше там. Като се прибра, гледаше да не я среща очи в очи; а сутрин рано се дигаше пак на път. Тръповен чакаше тя първа да се обади. Можеше и да не се прибира вечер, за да не спи сам като куче в недовършената горница, дето през разкритите мертеци го гледаше отгоре изцъкленото есенно небе, звездно и студено. Но все го влечеше да се връща там, дето е тя; усещаше, че още е тук. Смътно се надяваше тя да го потърси сама, да обясни, дума да продума. Да отпусне свитото му сърце. Но тя мълчеше. Мълчеше и той. Чакаше я да си отиде тихо — той няма да прави нищо, за да я спре, — да си отиде, за да свърши всичко отведнъж, да преболи по-скоро и заздравее…

Една нощ, тъкмо се унасяше, чу: стълбите шушнат леко, поскърцват едва. Някой се качваше нагоре. Проскърца и спре, пак проскърца. Той дигна глава и се ослуша, вгледа се в тъмницата — на кревето се белееше нещо. Беше тя. „Ела — каза той дрезгаво, — не стой така.“ Набара няколко трески борина и ги хвърли в огъня. Когато лумнаха, видя я по-ясно — беше по риза, наметната с джубе, косите й струяха надолу и побляскваха от огъня. Стоеше като закована и не смееше да пристъпи. Той стана и я хвана за ръцете, те стояха меко и покорно в ръцете му. Полека я поведе към леговището си. Беше най-горчивата им нощ. Тя се впиваше отчаяно в него и не го пускаше дълго, не искаше да се откъсне от него, като че се боеше да не го загуби и в съня; снагата й, задъхана и гореща, се тресеше в треска, очите й мълчаливо мокреха рамото му. Дума не му каза. Дума не й каза. Дума не си казаха. Най-горчивата, най-сладката нощ… После той се ядосваше на себе си и се мъчеше люто от това, че беше мълчал. Ако й бе казал дума, една думица само — тя щеше да остане. Не каза нищо. Сутринта я нямаше до него, той знаеше, че я няма и долу. Нещата й стояха недигнати, там, в дъното на колибата, струпани накуп върху рогозката и покрити с рогозка. Беше някаква слаба надежда това. Но той знаеше, че си е отишла и няма да се върне. И да се върне — няма да бъде същото, както преди. Нещо е разместено. Защо, как? Отначало не го мислеше много това, беше му нещо леко и слободно. Но мъката неусетно се промъкваше у него като студ, постепенно се усилваше и глождеше премръзналата му душа. И той постепенно осъзнаваше, че е сам, напълно сам в целия свет. Какво е стока, имот, защо е тоя бейски сарай, за какво е всичко това без нея — едничката, единствената?… Отначало му идеше да прати Янко да ги спре, Янко знаеше вървищата им към Долната земя. После се отказа. Жената е по-мъдра от мъжа — тя не знае какво прави, но това, което прави, е винаги по-мъдро от това, което знае и прави мъжът… А мъката си оставаше, беше жива човешка мъка, пиеше го отвътре и нямаше спасение от нея. Нямаше с какво да я записа и разсее. Само времето може да залее всичко. Но времето мърда така бавно, толкова бавно, бавно. Мъката може да изчезне, пустотата остава…

… Върна се от града Рушко и докара една кола джамове, заедно с джамджията. И по-живо потръгна работата около горницата. По цял ден ковяха, чукаха, мажеха, подвикваха и се суетяха майсторите. Миришеше на вар, на прясно одялан чам, на ново. Рушко беше оживен и тържествен, въртеше се на пети около чорбаджията и все подшиваше как да бъде това и онова, за да няма мърморене после. Но той и без питане си знаеше работата, караше я, както си беше наумил и преди да пита. Калуньо се наливаше с ракия сам, все не можеше да се опие и не му се услаждаше, отговаряше кратко и неохотно на питанията. Отпадналото му сърце бе изстинало за всичко наоколо и не лежеше ни в сарай, ни в горница. По-често почна да се навърта около него и Янко, чийто летни кахъри се бяха поразредили и оставаше да се оправят само с гойните стада — джелепите се чакаха днес-утре. Янко подхвърли да не ги изчакват, да им оставят само половината, а другата половина да продадат сами на салханите, без посредници и калаузи. Калуньо се подвоуми — така се разваляше един стар ред, вдълбан като стар коловоз. Но склони. Беше му все едно сега. Янко се улови за думата му и замина още на другия ден. Скоро след това пристигнаха и джелепите, забраха каквото беше останало за тях и си заминаха недоволни. А десетина дни по-късно се завърна Янко, беше свършил добра работа и изсипа на кебето си пред чорбаджията едно торбе жълти махмудии. Преброиха ги — излязоха комай два пъти повече от това, което бяха дали джелепите. Без да брои, Калуньо загреба с длан колкото една четвърт от купчинката и я премести към кехаята си. Отначало Янко се дърпаше, но после си я прибра в една кърпа, завърза кърпата няколко пъти и я намуши в силяха си.