Георги Божинов - Калуня-каля

… Той отвори очи и я видя, беше надвесена над него и се смееше, и прекарваше опакото на дланта по лицето му, остро изрязано и бодливо.

— Аде… едес! Едес!

— Не ща сега.

— Не ста, не ста… Сти!

Все чъртаеше с ръка лицето му. Той се надигна на лакът и хвана ръката й:

— Костанде, чуй. Ти искаш ли… да се върнеш при мъжа си?

— Мъс? Не знае… Ти иска? — Пак се усмихна. Но той усети как тя изведнъж се напрегна цялата.

— Не искам.

— Ти — мъс! Ти!

Той гледаше как трепкат по лицето й отблясъците на огъня, гледаше полуотворената уста, бялата усмивка. И мислеше как чудно е нареден светът. Цял ден бе зъзнал в мокротата, в лапавиците и ветрищата, гонен от село на село. И през целия ден като сън му се меркаше тя, като сладостна нощна отплата за суровата неприветност на деня, като светеща мургава снага, която ще го приюти в скута си и ще изпие умората на деня. И ето, тя е при него, той е при нея, може да я земе в ръцете си и тя ще обвие себе си около него, плътно — като смях, като ласка. Когато поиска… Но сега не иска. Сега иска нещо повече от това. Иска цялата нея. Всичко, което е тя. Всичко, което може да бъде тя. Това всичко е голямо и не свършва бързо като прегръдката. Голямо и по-дълго от това изменчиво, трепкащо, неуловимо лице, от тая бяла усмивка, от тия очи, които пронизват и сътрисат; от косите, ухаещи на мускато… По-друго, по-силно, по-страшно… той никога досега не е познавал това страшно и дълбоко нещо, чието дъно се не види. Колко чудно е това — той не може да го разбере. Не може да разбере нито себе си, нито нея, нито това нещо, което обгръща тях двамата и ги върти, и ги замайва в безкрайна, безначална магия. Той не знае нищо, той не иска нищо. Той иска само това, само нея и всичко, което е с нея, идва от нея…

… Заспа в ръцете й, така както бе прилегнал на лакът. Тя полека го отпусна да легне, сгуши се сама до него. Мерна се за миг само мисъл за рамото му, какво е станало с рамото му… мерна се като искрица и угасна. Тя заспа изведнъж като него, като дете — угасна като искрица и тя…

… Дъждът като че бе понамалял, но ръмеше все така ситно и равно на другия ден — когато тръгнаха. Зелените ливади, зелените ниви, зелените шуми, всичко зелено бе посивяло и помръкнало в мокротата. И времето като че бе посивяло и спряло.

В новата колиба аргатите играеха на дама с бобени и кукурузени зърна, или дремеха около огъня, делкаха клечки и си приказваха, печаха охлюви. Старият майстор лежеше на нарите, завит с шубата, и само от време на време се надигаше да запали лулата си — и дълго след това кашляше дрезгаво, старешки, но не изпускаше лулата. После лягаше пак — дръглив, оплул от лежане. Понякога излизаше вън, гледаше небето, цъкаше, ходеше нервозно нанякъде и се връщаше, потъмнял като времето, и лягаше отново, като мърмореше нещо безгласно.

Янко го нямаше. Костанда се опретна да меси хляб. Колибата бе позапустяла без хора, пътеките около нея още стояха, но тревясали. Вътре всичко си беше на мястото, както преди. Калуньо очисти бурените, къде оскуба, къде окоси. Напали огън и мястото оживя. Привечер дойде и Янко със стадо шилета; нямаше къде да го подслони. Не беше Янко човек, който в такова време ще остави живата стока на открито. Той разръчка аргатите, те се разтърчаха и набързо струпаха от шума нещо като навес — не толкова за сушина, колкото за завет, защото дъждът капеше и през шумата. Но през нощта дъждът престана изведнъж (старецът пръв го усети), небето се изясни, показаха се звезди. А от сутринта пекна ясно слънце.

Старият Рушко се размърда ранко-ранко и още преди слънцето беше на крак. Наметнат с кожуха, той застана пред колибата на Калуньо и се прокашли:

— Хавата се отвори, чорбаджи. Хаде!

Старецът размери с крачки цялото място, подире му Калуньо забиваше колчета. Мястото се очерта, беше обширно. Разбраха се тъй: главната сила да бъде хвърлена в дъното на подковата, при сарая; излишната ръка — в градежа по цялата подкова.

Работата веднага възвря. Старецът — нервозен и припрен, с око набито и остро — веднага разпореди кой къде и как; и не остави никого да се помайва и бута без работа.

… А работите около Калуньо наваляха една връз друга, по няколко наведнъж, застъпваха се, все бързи и неотложни. Около овците, вълната, шилетата и готовото сирене, разправиите с търговци, пазарлъци и превози. И тичане за още аргати. Ливадите се надигнали, цъфтяха бурно и даваха зор за коса. И докато Янко се разправяше с овците, Калуньо потъна в коситбата. Добре че се случи все хубаво време, валя само веднъж и за кратко, не направи поразия, та сеното се прибра изсъхнало, с мирис и цвет на треви. И множко беше, копите се натъркаляха по ливадите нагъсто като овчи стада. А със сеното заедно вървяха грижите по копанта на кукуруза. Ръжениците се бяха източили равни, вече премятаха талази от полъха, ечемиците наливаха клас… Полето радваше окото на Калуньо, сърцето му ликуваше. По цял ден той търчеше от място на място, вечер се прибираше на колибата, капнал от умора, но сещаше умора чак когато прилегне до огъня и се понапече. Хапваше набързо и вече беше заспал — още там, при огъня. Сутрин рано поемаше пак из кърищата. Беше отслабнал, небръснат и занемарен, нямаше кога и ризата си да преоблече, почернял от слънцето, само очите му светеха. Кратко е лятото, като слама изпламтява бързо и буйно, и много работи чакат ръката му. Работите напираха отвсякъде наведнъж, трупаха се една връз друга и край нямаха. Но тоя товар от радостни грижи беше по мерата на Калуньо и наливаше като клас душата му с тихо, несъзнавано щастие. Беше щастлив така. Беше щастлив и не искаше нищо повече от това. Не ниви, не ливади и стада, не имоти и богатства, а това: да се върне вечер и отдалеч да види огъня, че свети, неизменен и верен; една жена да го посрещне при огъня с мълчалива ласкавост, да го обвие като дете с повоя на мълчаливата ласка. Да не мисли по цял ден за нея, но да знае, че я има на тоя свет, че е някъде, че е в него — като кръв, като хляб и вода, като сила в снагата. Като огън във вечерите и нощите му. Това. Понякога му се струваше, че в живота си е имал само една жена — само тая. Че никакви други не само че не е имало, но и не е могло да има. Че е познал само една — тая. Която всъщност още не познаваше. Той не искаше да мисли за нищо, което е около тая жена, неясното и нерешеното около нея, болезненото. Знаеше, че тряба да го реши някак, да го очисти и уясни веднъж и завинаги. Да го лекува, да го извади като трън от пета. Но засега не мислеше за това, отбягваше да мисли, не искаше да мисли. Нямаше време или гузно отлагаше времето… Една нощ внезапно се събуди, нещо го събуди. Беше тъмно, огънят загаснал. Тя, коленичила до него, бяла в бялата си риза, прекарваше ръка по небръснатото му лице.