Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Чърчил дава на Халифакс остроумния прякор Holy Fox (Светата лисица) отчасти заради набожността му, отчасти защото наистина обича лова на лисици, но най-вече заради лисичите му хитрост и финес. Но макар лисицата наистина да е хитра за много неща, Чърчил знае едно нещо и то е голямо: готов е да плати "сметката на касапина", защото вижда нещата по-ясно от Халифакс. Чърчил има огромния и почти безразсъден морален кураж да съзре, че продължаването на военните действия е отвратителен избор, но капитулацията би била още по-отвратителна. И е прав. За да разберем защо, нека си представим май 1940 г. без него.

Да се върнем към този момент на 24 май 1940 г., когато Хайнц Гудериан, един от най-страховитите командири на танкови подразделения в историята, е на път към изключителен триумф. След жестоки сражения неговите танкове пресичат канала Аа в Северна Франция. Те спират за кратък отдих, двигателите им просветват с розовеещи отблясъци под яркото слънце. Гудериан се готви за последното настъпление срещу британците.

Жертвите му са вече на по-малко от двайсет мили разстояние: 400 000 мъже от Британския експедиционен корпус, уплашени, треперещи, тихомълком подготвящи се за безславната капитулация. Гудериан трябва само да форсира мощните двигатели "Майбах", да ги поведе напред към Дюнкерк и британската армия ще бъде смазана. У дома съпротивителните сили на островитяните ще са прекършени. И точно тогава той получава телеграма от Берлин — едно решение, което по-късно ще нарече "пълен провал".

По причини, които така и не стават напълно ясни, Хитлер нарежда той да спре, да изчака. Макар вбесен от тази заповед, Гудериан й се подчинява. През следващите няколко дни — понеже евакуацията става мъчително бавно — британците са уязвими за атака — като сънна артерия, която пулсира ли, пулсира, с допрян до нея нацистки нож.

На фона на тези ужасяващи събития британският Военновременен кабинет размишлява как да постъпи. Да сключи сделка? Да се бие? А сега нека извадим Чърчил от уравнението.

Да използваме онези гигантски ръце, като в "Монти Пайтън", и да го измъкнем насила от задимената зала. Да предположим например че е загинал още на младини в един от многото случаи, когато така дръзко се е втурвал да надхитри смъртта. Да си представим, че огромният му късмет е свършил още преди много години и е бил пронизан например от копието на някой дервиш или застрелян от старата пушка на индийски воин, или пък е загинал при инцидент с любимите му "летящи машини", направени от въжета и брезент… или е намерил смъртта си в окопите.

И така, оставяме съдбата на Британия и на света в ръцете на Халифакс, Чембърлейн и представителите на Лейбъристката и Либералната партия. Дали те щяха да сключат сделка с Хитлер, както предлага самият външен министър? Струва ни се много, много вероятно.

Чембърлейн е вече физически отслабнал. Умира от рак само няколко месеца по-късно — а и целият смисъл с отстраняването му от премиерския пост е в това, че е невъзможно да бъде възприет като водач по време на война. Позицията на Халифакс ни е известна: той иска да преговаря. Другите нямат нито парламентарното влияние, нито войнствената нагласа да поведат страната срещу Хитлер, и то в такъв момент на ужасяваща опасност.

Чърчил — и само Чърчил — прави съпротивата срещу нацистите своя политическа мисия. В известен смисъл възраженията му срещу Халифакс са доста егоистични.

Той се бори за политическия си живот и авторитет — и ако отстъпи пред Халифакс, с него е свършено. Неговият престиж, репутацията му, перспективите, дори самото му его — а това са все неща, които са твърде важни за политиците — са впрегнати в каузата военните действия да продължат. Това е накарало някои историци погрешно да заключат, че извън личните му амбиции няма нищо друго, че не става дума за британските интереси.

През последните няколко години като грозна екзема избухнаха ревизионистични преразкази, в които се твърди, че Британия е трябвало да направи онова, което толкова много хора (от всички слоеве на обществото) са се надявали и за което са се молили: да се сключи сделка с нацистка Германия. Според техните аргументи Британската империя и нацисткият райх са били напълно способни на мирно съвместно съществуване — а и няма никакво съмнение, че Хитлер е казал доста неща, за да насърчи такива идеи.

През 30-те години той изпраща лично Рибентроп да омае върхушката на страната. Пожънатите от визитата успехи са доста сериозни. През 1938 г. Халифакс доста непредпазливо декларира пред адютанта на Хитлер, че "би искал да види като венец на собствените си усилия фюрерът да влезе в Лондон рамо до рамо с английския крал, бурно аплодиран от английския народ".