Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Навън е топъл и прекрасен майски ден, цветовете на кестените в парк "Сейнт Джеймс" вече се отварят. А в заседателната зала продължава играта на пинг-понг.

Чърчил казва на Халифакс, че всякакви преговори с Хитлер са капан, който ще остави Британия на неговото благоволение, Халифакс отвръща, че не можел да разбере какво е толкова неприемливо във френското предложение.

Чембърлейн и Грийнууд се включват с (напълно безполезното) мнение, че и двете възможности — да се продължат военните действия или да се седне на преговори — са рисковани.

Наближава пет часът и Халифакс заявява, че нищо в неговото предложение не може в никакъв случай да се опише като капитулация.

Чърчил отвръща, че шансовете Британия да получи приемливи условия в такива преговори, са едно към хиляда.

Силите са напълно изравнени. И именно тук, според повечето историци, Чърчил изиграва най-брилянтния си ход. Той обявява, че заседанието временно се прекратява и ще продължи отново в 7 вечерта. След това свиква пълния състав на кабинета си, общо двадесет и пет души, министри от всички ресори, много от които за първи път ще го чуят да говори като министър-председател.

Нека видим неговото положение.

Той не е в състояние да убеди Халифакс, нито пък може просто да го смачка или да не му обръща внимание. Та нали едва предишния ден външният министър е бил дотолкова дързък, че да го обвини в "говорене на врели-некипели". Ако Халифакс хвърли оставка, Чърчил се оказва в слаба позиция: първите му действия като военен водач съвсем не могат да се нарекат триумф, тъй като Норвежката кампания, за която той е носил отговорност, се е превърнала в истинско фиаско.

Апелите му към проявяване на здрав разум не дават плод. Но колкото по-голяма е аудиторията, толкова по-сгорещена става атмосферата.

Затова сега той отправя апел не към разума, а към сърцето. Пред пълния състав на кабинета Чърчил изнася една възхитителна реч, в която няма и намек за интелектуалната сдържаност, каквато е бил задължен да демонстрира пред по-тясната група министри. Време е за "врели-некипели", и още как!

Най-пълният преразказ намираме в дневника на Хю Далтън, министър на военновременната икономика. Не виждам причина да не се доверим на неговата достоверност. Чърчил започва спокойно:

През последните няколко дни внимателно обмислях дали е част от дълга ми да предприема преговори с Онзи човек (Хитлер).

Не е разумно обаче да мислим, че ако се опитаме да търсим мир сега, ще получим по-добри условия, отколкото с оръжие. Германците ще поискат нашия флот — това ще нарекат "разоръжаване" — военноморските ни бази и още много други неща.

Ще се превърнем в заробена държава, макар и с британско правителство, което ще е само марионетка на Хитлер, ръководено от Мозли или някой подобен на него. И в крайна сметка къде ще се озовем? От друга страна, имаме огромни резерви и предимства…

Речта му завършва с почти шекспировски плам:

… И аз съм убеден, че всеки един от вас ще се вдигне и ще ме свали от това място, ако дори за миг си помисля за преговори или капитулация. Ако е писано дългата история на нашия остров да свърши най-сетне, то нека поне свърши едва когато всеки един от нас, повален на земята, се дави в собствената си кръв!

В този момент мъжете в залата са толкова развълнувани — и това се потвърждава както от Далтън, така и от Лео Еймъри — че започват да ръкопляскат и викат одобрително, а някои дори стават от местата си, за да поздравят премиера. Чърчил безмилостно драматизира дебатите и ги прави лични.

И присъстващите разбират, че това не е някакъв дипломатически менует. Това е избор между защитата на родната страна или смъртта, "давейки се в собствената си кръв". Това е реч на водача в навечерието на битката — и тя се харесва на чулите я по някакъв първобитен, племенен начин. Когато Военновременният кабинет подновява заседанието си в седем вечерта, дебатите вече са приключени. Халифакс сам се отказва. Чърчил разполага с очевидната, при това доста шумна, подкрепа на кабинета.

Само една година след това решение да се воюва, а не да се преговаря, 30 000 британски мъже, жени и деца са убити, почти всички — от германците. Претегляйки тези алтернативи — унизителен мир или клане на невинните — е трудно да си представим, че който и да било от съвременните британски политици би имал куража да постъпи като Чърчил.

Даже и през 1940 г. няма друг, който би могъл да поведе страната по такъв начин: нито Атли, нито Чембърлейн, нито Лойд Джордж — а още по-малко най-сериозната алтернатива на Чърчил, третият виконт на Халифакс.