Пол Стратърн - Медичите. Кръстниците на Ренесанса

Прочутият френски пътешественик Гийо дьо Мервий, който по това време пребивава във Флоренция, пише за Джан Гастоне и „изключителната му апатия“: „Говорят, че стига дори дотам, че не отваря писмата, за да не трябва да им отговаря. Този начин на живот може да му позволи да доживее до дълбока старост, стига да не страда от астма и да не утежнява състоянието си с количеството силни стимулиращи лекарства, които поглъща. Някои се боят да не изпревари своя баща, което няма да е изненадващо.“

До смъртта на Козимо III през 1723 година Джан Гастоне е вече огромна физическа развалина. В много отношения изглежда много по-стар от своите петдесет и две години, но подпухналото му лице запазва една странно младежка закръгленост. Често с дни наред лежи в леглото и постоянно е в такова объркано състояние, че понякога изглежда сякаш е перманентно сенилен. Джулиано Дами събира група от паразити, които да го забавляват — обикновено това са хубави мъже от обеднели флорентински семейства, известни като руспанти от ruspi („монети“), с които им плащат, макар че думата означава и „ровя из боклуците“ или пък се използва за пилетата, ровещи на бунището. Алчността на тези паразити преминава всякакви морални граници. Джан Гастоне лежи в огромното си легло, двама или повече от неговите руспанти са се мушнали при него, а техните колеги разиграват похотливи, импровизирани маскарадни пиески, насърчавани от Джулиано Дами. Джан Гастоне сквернослови с пълно гърло и ги насърчава да развратничат едни с други по най-безобразен начин, после заспива, а малката му уста с плътни устни е отпусната и отворена над гънките на двойната му брадичка.

За изненада на всички новият велик херцог започва своето царстване с изблик на енергия и дори приема сериозно своите задължения. Много добре съзнава как дългото властване на баща му е разбило великото херцогство, и прави всичко, което е по силите му, за да оправи нещата като въвежда поредица от реформи. Преустановява публичните екзекуции, решително намалява могъществото на духовенството и отменя антисемитските закони. В опит да съживи икономиката в застой силно намалява данъците за работниците, занаятчиите и други, а просяците са прибрани и им дават да вършат общественополезен труд. Университетът в Пиза получава разрешение да разшири своята програма извън умиращия аристотелианизъм, дори позволява да се преподава от произведенията на Галилей, много от които все още са забранени от Църквата.

Реформите неминуемо се нуждаят от няколко години, за да започнат да действат, и Флоренция постепенно си връща част от някогашното си оживление. Личният живот на Джан Гастоне отдавна е публично достояние, но сега гледат на него с известна търпимост. Той е по-добър от своя лицемерно набожен баща, поне вече ги няма шпионите, дебнещи за противоречащо на религията поведение. Великият херцог по свой начин постига известна популярност — прави, каквото може.

За съжаление Джан Гастоне не е достатъчно добър. Постепенно се връща към стария си развратен начин на живот и поредицата от реформи се изчерпват. Тоскана остава достатъчно бедна, за да накара минаващия от там френски писател Монтескьо да отбележи: „Няма град като Флоренция, където хората живеят сред толкова малко разкош.“ Парадоксално, но след това пише, че „управлението във Флоренция е много умерено. Никой не чува или не усеща принца и неговия двор. Именно по тази причина малката страна изглежда сякаш е велика.“

Хората не усещат присъствието на принца или неговия двор, което изобщо не е изненадващо, тъй като сега Джан Гастоне често със седмици лежи в леглото си. В ежедневието му няма нищо, което да е свързано с обществени прояви — става късно следобед, след което съветниците му се опитват да стигнат до него по държавни дела. Обикновено Джулиано Дами получава заповеди да ги отпрати на входа на двореца, но понякога някой чрез подкуп успява да се промъкне през един от страничните входове. Последвалата аудиенция е кратка и обикновено не се постига съгласие, докато през това време Джан Гастоне успява да намери камбанката между чаршафите и да позвъни, за да може Джулиано да изпрати държавния служител извън пределите на двореца. В пет часа се сервира дълъг обяд, последван от „забавления“, организирани от руспантите, а великият херцог е подпрян на възглавници, оригва се и крещи с пълно гърло груби шеги. Около два през нощта се сервира обилна вечеря. Великият херцог се облича, като се окичва с дълго муселинено шалче, което бързо се покрива с капки, остатъци от храна и облачета енфие, което той настоява да смърка и между ястията. След това понякога заповядва да отворят капаците и всички да го оставят, за да съзерцава луната, която къпе покривите, кулите и купола на катедралата на Флоренция в бледата си безплътна светлина. Разбиването на някоя бутилка, паднала от леглото му на пода призори, съобщава на прислужниците, чакащи отвън пред вратата, че е заспал.