Лесли Даунър - Последната наложница

— Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни… На колене! На колене! Паднете… Паднете…

Викът се рееше из долината едва доловим, сякаш беше шумолене на листа, донесено от вятъра. В началото на прохода, там, където пътят навлизаше в селото, четири рошави хлапета, загърнати в избелели, кърпени кимона, стояха и се вслушваха напрегнато. Беше един от онези дни в късната есен, когато всичко изглежда застинало, сякаш в очакване. Боровете, ограждащи шосето, изглеждаха необикновено неподвижни, а най-лекият повей на вятъра едва-едва помръдваше златисточервените листа, събрани на спретнати купчинки в крайпътната трева. Един ястреб кръжеше мързеливо и за момент ято диви гъски изпълни небето. Иззад завоя на пътя познатият мирис на дървесен пушек се смесваше с конски фъшкии, човешки боклуци и изкипяла супа мисо. От време на време изкукуригваше петел, а селските кучета му отвръщаха с хоров лай. Но като се изключи това, долината беше смълчана. Обикновено пътят беше пълен с хора, носилки и коне, докъдето стигаше взорът. В този ден обаче той беше съвсем пуст.

Винаги когато се връщаше назад в годините, Сачи така си спомняше този ден — боровете високи и тъмни, извисяващи се безкрайно високо, небесният купол толкова син, че сякаш можеше да го докосне, много по-близък от бледите планини на хоризонта.

Сачи беше на единайсет, но въпреки това — дребна и крехка. През лятото почерняваше като прочутия конски кестен Кисо, но сега кожата й изглеждаше невероятно прозрачна и бледа — бяла почти като дъха й в мразовития въздух. Често й се искаше да е мургава и яка като другите деца, въпреки че на тях им беше все едно. Дори очите й изглеждаха различни. Техните бяха кафяви или черни, а нейните — тъмнозелени като боровете през лятото или мъха в гората. Тайно обаче, отлично съзнавайки, че не е редно, тя харесваше бялата си кожа.

Понякога коленичеше пред помътнялото огледало на майка си и разглеждаше отразеното в него бледо лице. После изваждаше гребена, който криеше в ръкава си. Той й беше талисман, носеше й късмет — красив, лъскав и блестящ. Имаше го откакто се помнеше и никой друг нямаше гребен като този. Бавно, замислено решеше косата си, докато лъсне, а после я връзваше стегнато отзад с парче яркочервена коприна.

Няколко лета по-рано в селото бяха дошли артисти. В продължение на ден-два върху временна сцена те представяха истории с духове, от които всички ги полазиха мравки. Децата клечаха на групи, замръзнали от страх, и наблюдаваха драмата за умираща от скръб напусната съпруга. На края на пиесата умрялата изведнъж се появяваше и се носеше във въздуха със смъртнобледо лице пред очите на своя неверен съпруг. И както сресваше дългата си черна коса, тя започваше да пада на кичури. Децата толкова пищяха, че никой не чуваше думите на актьорите. Сега, когато искаха да дразнят Сачи, те й казваха, че и тя по всяка вероятност е призрак.

„Болнавата“ я наричаше баба й. Чуваше я понякога да се кара на майка й.

— Това твое дете, тази Са — ръмжеше старата. — Ти я глезиш! Как мислиш, че ще си намери съпруг, толкова бледа и немощна? И празноглава — вечно си реши косата. Никой не иска жена, която по цял ден виси пред огледалото. Трябва ти дъщеря с едър ханш, за да ражда деца, която знае да работи, това ти трябва. Иначе няма да се отървеш от нея.

— Тя е нежна — отвръщаше кротко майка й с уморена, търпелива усмивка. — Не е като другите деца. Но поне е красива.

Винаги вземаше нейната страна.

— Красива — отвръщаше баба й — Това добре. Но защо му е на селянина жена му да е красива?

Потърквайки ръце и греейки ги с дъха си, Сачи пристъпваше от крак на крак. Беше й студено въпреки пластовете груб памук, дебелото ватено палто, което майка й намери специално за нея и увитите около главата шалове. Единственото нещо, което малко я топлеше, беше бебето, вързано в цедилка на гърба й. Бебето спеше, а главата му се кандилкаше като на парцалена кукла. До Сачи стоеше сгушена приятелката й Мицу. Двете бяха неразделни от най-ранно детство. На вид тя беше пълна противоположност на Сачи — черничка и набита почти като маймуна, с малки очи и сплескан нос.