Лесли Даунър - Последната наложница

Джироемон също държеше един хан, но неговият беше много пищен и необикновен, предназначен за даймьо 1господари, които всяка година пътуваха по Вътрешнопланинския път. Извън сезона там се разрешаваше да отседнат чиновници и други важни или много богати личности.

Даймьо господарите бяха провинциални принцове. Всеки беше крал на свое малко владение и държеше своя армия. Те събираха данъци и имаха власт над живота и смъртта на своите поданици. Но всички бяха зависими от шогуна в Едо и длъжни да ходят всяка година да го почетат — да покажат лицата си в двора и да останат там няколко месеца. Всеки притежаваше два-три двореца в града, където непрекъснато живееха жени затворнички в златни клетки.

Съществуваха трийсет и четири по-големи или по-малки даймьо феодали, използващи Вътрешнопланинския път. Някои отиваха в едната посока, други — в обратната, на изток — към Едо, или на запад — към Киото, свещения град и официалната столица на страната, където в усамотение живееше императорът. Те винаги се движеха с великолепен антураж, със стотици помощници и стражи. Това беше невиждано зрелище. Селяните трябваше да стоят далече от пътя, когато те минаваха, или поне да паднат на колене и с наведени глави; но всички се стараеха да видят колкото е възможно повече от процесията.

Всички, с изключение на носачите на носилките бяха пременени в черна коприна. Някои яздеха коне, но повечето вървяха пеша в плътни редици. По-ниските по ранг, копиеносците и носещите шапки за слънце, слънчобрани и куфари, винаги представляваха голямо зрелище за страхливите селяни, защото се движеха, вдигнали полите на робите си отзад, а голите им задници проблясваха на слънцето, като само една препаска закриваше процепите им. При всяка стъпка те сякаш шутираха и петите им стигаха почти до бедрата, а противоположната ръка вдигаха напред, като че ли плуваха във въздуха. Копиеносците въртяха копията, шапконосците — своите шапки, а хората със слънчобраните — своите слънчобрани, всички в един и същи ритъм.

Процесията винаги спираше в селото на Джироемон, за да си почине, да сменят конете и носачите. Докато слугите бяха заети, носачите с господаря и подчинените му влизаха в хана на Джироемон, където пиеха чай или преспиваха една нощ. Повечето от господарите посещаваха хана още от младите си години и познаваха добре образования и доста забавен съдържател. След като пийваха малко саке и настъпваше времето да викнат любимите си гейши, някои дори се отпускаха дотам, че го повикваха и на приказка, въпреки че нито за момент не забравяха огромната разлика в ранговете им. Джироемон знаеше отлично, че за тях е просто един селянин, макар и по-умен.

Няколко пъти самият Джироемон беше ходил в Едо, прочутия метрополис в долината Мусаши — четиринайсетдневен поход през планините. Донесе оттам стряскащи новини. Около четири години по-рано четири черни кораба — чудовища, обковани в желязо, пълни с оръдия и бълващи пара и пушек — се появили на хоризонта и хвърлили котва на брега до Шимода. Скоро последвали поредица от бедствия — силни земетресения и приливни вълни; в небето се появила комета, предвещаваща нещастие.

Корабите докарали делегация от варвари. Джироемон не ги видял лично, но научил, че имали огромни носове и груба бледа кожа, покрита с червена козина; миришели на умрелите животни, с които се хранели. Те не само стъпили с нечистите си крака върху свещената японска земя, но твърдели, че възнамеряват да останат и да основат търговски центрове.

Пътниците, които минаваха през хана на Джироемон, споделяха страшната вест, че страната е в опасност. През миналата пролет до долината достигнаха слухове, че господарят Ии Наоске, Великият съветник и железен владетел на страната, е бил посечен точно пред портата на замъка в Едо, резиденцията на шогуна. Някои от похитителите били самураи от Мито, владение на един от най-силните и високопоставени принцове в страната, кръвен родственик на шогуна. Други били от дивия южен край на Сацума, един от традиционните врагове на шогуна. Животът на селяните винаги е бил труден, жесток и несправедлив; но поне бяха знаели къде се намират. Сега не можеха да са сигурни за нищо. Страхуваха се от евентуалните последствия. Старците мърмореха мрачно, че светът е опозорен в ерата на Маппо, последната ера, описана в будистките писания. Може би наближаваше краят.

Първата година от Бункю — годината, която щеше да влезе в историческите книги като 1861 — беше необикновено студена. Вече идваше време да се сее ечемикът, а от стрехите още висяха ледени висулки и само най-решителните пътешественици пристигаха от покрития със сняг проход. После един ден дойде пощенският куриер, който с усилие пришпорваше коня си през калта и лапавицата. Носеше писмо за Джироемон от областните управители, отговарящи за транспорта.