Лесли Даунър - Последната наложница

Последва хор от пискливи възклицания.

— Тя вече била наречена за него — настоя Шиге. — За имперския принц. Била му обещана още шестгодишна. Казвала, че по-скоро ще стане монахиня, отколкото да се омъжи за шогуна.

— Моят свекър казва, че е скандално да се праща толкова далече такова младо момиче — рече Куме, успявайки най-после да се намеси. — Едо е войнишки град. Не е място за човек, отгледан с такъв финес.

— Колко ли е красива — прошепна Оман от съседната на Сачи врата. Тя самата неотдавна беше пристигнала като булка от близко село и все още често плачеше, потисната. — Чух, че носели за банята й изворна вода чак от Киото.

— Не е възможно! — възкликнаха останалите, накланяйки недоверчиво глави.

— Вярно е — въздъхна Оман. — Тя е много крехка за нашата вода в Кисо. Какво не бих дала да я зърна, макар и само за миг!

При тази дръзка мисъл всички се засмяха притеснено.

— Точно така — рекоха младите жени, кимайки. — Много жалко, че никоя от нас няма да види младата принцеса. Никоя няма да види толкова знатна дама!

Сачи слушаше мълчаливо. Значи принцесата не е много по-голяма от нея самата. Колко ли й е мъчно, че я откъсват от дома и я пращат на дълго пътешествие в непознато място, за да се омъжи за човек, когото не познава и когото не иска за съпруг. В това отношение животът й не беше никак различен от този на най-бедното селско момиче. Само дето в нейния случай тя се беше осмелила да откаже; въпреки че накрая я бяха прекършили. Дори една от най-знатните дами в страната нямаше власт над собствения си живот.

— Тя сигурно има бяла кожа, дори по-бяла от твоята, малка Са — рече Оман.

— Може би прилича на теб, малка Са — рече Куме. — С това дълго лице и прав нос.

— Не бъдете глупави — ехидно се обади Шиге с вид на светска жена. — Принцесата е красива. Тя не прилича на никоя от нас.

Годината мина в поредица от празници, щастливи и нещастни дни. През пролетта всяка сутрин Сачи ставаше преди разсъмване, обикаляше ниските склонове на планината и береше папратови пъпки, стръкове хвощ, корени репей и всякакви други ядливи корени и издънки, растящи там. После дойде пролетният фестивал, последван от празника на момичетата, после разсаждането на оризовия разсад. През лятото децата работеха на пътя и по нивите, но щом можеха, тичаха на реката. Там събличаха дрехите си и се гмуркаха, весело пръскайки се, в студената вода. Гендзабуро водеше експедиции в гората, където се катереха по дърветата, играеха игри и гонеха живеещите там зайци, лисици и язовци. През седмия месец, когато ставаше толкова топло, че човек с мъка се движеше и всички бяха потънали в пот, дойде празникът Бон, денят на възкръсването на предците, и селяните танцуваха до късно през нощта. После през есента Сачи пак тръгваше из хълмовете да събира гъби.

Отама чистеше, лъскаше, метеше и готвеше, грижеше се странноприемницата винаги да е каквато е била за всеки от знатните гости, преминаващи през селото. Станът тракаше, а чекръкът на баба свистеше. И макар жените да вършеха всекидневната си работа, те много добре си даваха сметка за неистовите усилия на Джироемон да се подготви за важната процесия. Той не спираше да води преговори със старейшините на още и още далечни села, за да осигури достатъчно носачи и коне. Не ставаше въпрос дали ще успее — трябваше да успее.

Когато настъпи деветият месец, неочаквано се появи огромна процесия от служители, стражи, войници и местни даймьо с техните антуражи; отиваха в Киото, за да ескортират принцесата по обратния път. Ден след ден проходът се задъхваше от движение. Носачите, хамалите и пехотинците бяха така гъсто притиснати, че се настъпваха по петите. Джироемон успя да събере повече от хиляда допълнителни носачи, но те ужасно се претоварваха, защото далеч не бяха достатъчни.

Един ден се появи колона от украсени, разкошни носилки, каквито никой не беше виждал. Мълвата бързо се разнесе и скоро от двете страни на пътя наклякаха тълпи от селяни, протягащи вратове, за да надникнат вътре, преди стражите да са ги изблъскали встрани.

— Дами от Знатния интериор — чу Сачи Джироемон да казва на Отама. — Ще спрат тук да пренощуват. Какво да правя? Дали да изляза да ги приветствам? Не са ми дадени никакви напътствия!

— От Знатния интериор? — попита Отама.

— Женският дворец в замъка Едо — нетърпеливо отвърна Джироемон.

— Такива знатни дами на пътя? — поклати глава Отама. — Това е нещо необикновено! Такова нещо не се вижда никога!