Лесли Даунър - Последната наложница

Сачи облече новото си индиговосиньо кимоно, което Отама пазеше за Нова година. Баба беше изпрела преждата, а Отама — изтъкала плата на по-светли и по-тъмни карета, а в ъгъла на единия ръкав беше зашила торбичка за талисман с амулета на Сачи. Сачи мушна своя специален гребен в същия ръкав и върза червен копринен колан срещу уроки около кръста си. После зае мястото си, като коленичи до майка си при входа, запазен за важните гости.

Ханът на Джироемон се намираше насред селото, но встрани от пътя, далеч от всичкия шум и груба суетня, скрит зад висока ограда. След входа имаше втора ограда, която да пази знатните му гости от вулгарните погледи на селяните и пътниците. Сачи чуваше тропот от крака на пътя отвън, земята трепереше от тях и виждаше върховете на копията, знамената и големите червени слънчобрани, преминаващи в достолепна процесия над оградата. Освен тътена от крака и копита и нестихващия вик „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ цареше пълна тишина. Никой не проронваше и дума.

Изведнъж иззад вътрешната ограда се показаха няколко души. Сачи се изви леко и надигна глава, колкото да види случващото се. Към задния вход приближаваше редица от носачи с голи бедра, лица, облени в пот, понесли ведра с вода, кошници с храна, лъскави лакирани куфари, украсени със злато черни сандъци, големи колкото да поемат цяла вана. Яки мъже в многослойни къси кимона, с конусовидни сламени шапки и с типичните за самурая два меча заеха места край входа, заедно с носачите, понесли лъскави черни пейки.

После пред входната площадка приближи паланкин. От него слезе жена, надявайки първо едното си краче, после другото в чифт дървени обувки, поставени върху пейката. Започнаха да пристигат все повече и повече носилки. От тях слизаха жени, които се поздравяваха с възгласи на тънък глас. На Сачи гласовете им звучаха също като трелите и извивките на птици и тя не можеше да разбере нищо от тях. Терасата се изпълни с фини и меки тъкани като листчета на цветя и пъстри като пролетна ливада. Ухания изпълниха въздуха, толкова силни и въздействащи, че тя почувства как й се завива свят. Доби смелост и продължи да наднича. Никога не беше виждала толкова пищни същества. Те бяха като от друг свят, бяха по-великолепни от всичко, което би могла да си представи.

Извивайки още повече глава, Сачи зърна един величествен паланкин като малък преносим дворец, греещ от червено злато, с дебели червени пискюли на корите на прозорците и червено знаме, опънато на покрива. Дори прътите за носене и орнаментите на прозорците бяха инкрустирани със златни листа. Стените бяха покрити с натруфени рисунки и релефна хризантема — несъмнено украшението на имперския герб. Носеха го шестима носачи, трима отпред и трима отзад. Покрай тях вървяха стражи, а слуги в ливреи го пазеха от слънцето с големи червени чадъри. Когато носачите внимателно го свалиха на платформата за паланкини, жените паднаха на колене сред грациозно прошумоляване на коприните. Джироемон и Отама стояха с лица върху полирания дървен под, но Сачи изгаряше от любопитство. За миг тя погледна нагоре. Наистина това ли беше принцесата? Тя трябваше да я види.

Слуги отвориха с плъзгане вратата на паланкина и от сенчестата златиста вътрешност се появи жена. Множеството пластове на нейните кимона в приглушени нюанси на оранжево, златно и зелено се виждаха край врата и на китката й. Носеше пътническа шапка с плътна воалетка, падаща до раменете й, но когато стъпи долу, тя я отметна настрана с бялата си ръка. Сачи видя лицето й, преди воалетката отново да отиде на мястото си.

Сачи бързо наведе глава. Тя не знаеше какво беше очаквала, нито пък дали изобщо се беше осмелила да очаква нещо конкретно, въпреки че твърде много беше мислила за принцесата. Във фантазията й тя представляваше нещо чудесно, а сега, когато успя да я зърне, се почувства объркана и озадачена. Лицето, което видя, не принадлежеше на принцеса, във всеки случай не и на принцесата от нейното въображение. Жената наистина изглеждаше нарисувана като знатна дама — с избелено лице, малки кървавочервени устни и вежди, вдигнати високо на челото й; но тя й се стори толкова съсухрена в богатите кимона. Най-странно от всичко беше изражението, трепнало върху лицето й — неприкрит страх, — такъв Сачи беше виждала в очите на кокошките, преди да ги заколят. Някакъв смут обзе момичето. Нещо не беше наред.

Дори девойка като Сачи знаеше, че към големите господари и дамите винаги са се прокрадвали врагове, надяващи се да отвлекат и дори да убият някоя дама. Дали пък видяната от нея жена не беше тъкмо от тези врагове. Или наистина беше принцесата. Може би принцесите все пак изглеждаха като обикновени хора.