Лесли Даунър - Последната наложница

Вярно беше. Единствените жени, които Сачи виждаше, бяха селянки или гражданки, тръгнали на поклонение, или пък елегантни съпруги на търговци, които често се пазаряха повече от мъжете си. От време на време минаваше някоя жена поетеса, но никога с висок ранг. Антуражът на даймьотата се състоеше само от мъже. Стражите на селската бариера добре разбираха, че най-важната им работа е да не допуснат знатни дами да се промъкнат преоблечени, опитвайки се да избягат от Едо към родните си места. Всеки друг пропуск от страна на стражите беше простим, но за такъв плащаха с главите си.

Движението продължи девет дни. После настана спокойствие. Селяните пресмятаха вредите. Салонът за срещи беше сринат, а много от хартиените врати в странноприемниците — съдрани, когато пияни самураи започваха да се бият. Имаше пребити носачи, а двама, които се опитали да избягат, бяха застреляни. Хората започнаха да откриват тела из канавките на пътя; безцеремонно ги бяха изритали по-далече от процесията. Около двайсет-трийсет носачи бяха припаднали под своя товар и умрели. Така ставаше, но нищо не можеше да се направи.

Селяните се заеха да ремонтират колкото е възможно по-бързо, преди да е дошла кавалкадата на принцесата.

После дойдоха лично уредниците на транспорта, влязоха в селото с колона от носилки, ескортирани от слуги, помощници и стражи. Обикаляха нагоре-надолу в колосаните си панталони хакама и с по два меча, люшкащи се важно от двете им страни. Отседнаха за една нощ в луксозния хан на Джироемон, въпреки че си водеха собствени готвачи да им запарват чая и приготвят обяда; бяха прекалено знатни, за да ядат дори най-хубавата храна, която Отама можеше да им предложи.

Почуквайки с ветрилата си, те извадиха планове и премериха пътя. Казаха на Джироемон, че когато минава кавалкадата на принцесата, жените и децата трябва да останат вътре при спуснати кепенци, на колене и в пълно мълчание; който е навън, трябвало да се просне по лице върху земята. Кучетата и котките — да се вържат… Не бивало да има запалени огньове и тежките камъни, поддържащи покривните плочи, трябвало да са здраво закрепени, за да не станат инциденти. Движението по пътя трябвало да спре за три дни от двете страни на посоката на принцесата. Изведнъж проходът зловещо опустя.

Първият контингент от конвоя на принцесата пристигна на двайсет и четвъртия ден от десетия месец. В продължение на два дни не спря процесията от хамали, олюляващи се под тежестта на кошници и сандъци, покрити с богат брокат, и лакирани куфари, обковани в блестящо злато. Джироемон беше успял да събере 2277 мъже от трийсет и три съседни села. Те пренесоха багажа до съседното село по пътя, после се върнаха да вземат още една партида.

На третия ден щеше да мине самата принцеса. Сачи беше на крак далеч преди съмване и помагаше на майка си всичко да е идеално. Отама подреждаше в една ваза клонки с кленови листа така, както ги харесваха даймьотата, а Сачи пълзеше като рак нагоре-надолу из тихите стаи с влажен парцал в ръце, докато светлите татами рогозки заблестяха и не остана петънце по копринените им краища. Излъскаха дървените подове в коридорите и входовете за последен път, докато не остана по тях и прашинка. После Сачи изтича в края на селото с другите деца, за да чака процесията.

Когато се върнаха обратно при Джироемон, навред се чуваше звънът от металните рингове на върха на жезлите на охраната, тропотът на приближаващи крака, на копита и нестихващият вик: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! На колене! На колене!“.

— Аз ще се скрия под стряхата и ще наблюдавам как минава процесията — изсъска Гендзабуро. — Защо не дойдеш и ти, Са? Ще е забавно. Никой няма да научи!

Но Сачи имаше по-важна работа. Винаги когато минаваше процесия, Джироемон трябваше да отиде на входа на селото да поздрави даймьота. После тичаше обратно в хана да го приветства отново на верандата, където спираха носилките. Но при принцесата възникваше един проблем. Първо, тя беше жена. Освен това тя беше най-високопоставената, най-важната жена в страната. Звучеше немислимо някой мъж, а още по-малко незначителен ханджия като него, дори да хвърли поглед на жена с такова високо положение. Точно толкова немислимо беше обаче да не я посрещне пред хана. С наближаването на деня Джироемон се тревожеше все повече. Управителите по транспорта не бяха благоволили да му дадат някакъв съвет. Накрая той реши: ще поздрави носилката й по обичайния начин, но придружаван от своята съпруга и дъщеря. Все пак някога семейството му е било на самураи; те превъзхождаха останалите селяни.