Лесли Даунър - Последната наложница

Джироемон с вълнение счупи печата, отвори кутията и разви писмото. Какви нови изисквания могат да са измислили пък сега? Прочете го, почеса се по главата, после го обследва, докато най-накрая успя да разтълкува заобиколния официален език. Управителите искаха да го информират като старши на селото, че Нейно височество принцеса Кадзу, по-малката сестра на императора, ще мине по Вътрешнопланинския проход и през селото в десетия месец на същата година. Той трябваше незабавно да започне подготовката.

Принцеса от най-висок ранг в империята, дъщеря на починалия император и по-малка сестра на Сина на небето, да мине през тяхното село! Такова нещо никога не се беше случвало. Подхлъзвайки се по заледените пътеки, Джироемон се втурна обратно към пренаселените постройки, в които живееше семейството му, в един далечен ъгъл на луксозната странноприемница за отсядане на господарите. Когато отвори вратата, оттам излезе дим. Всички се бяха скупчили около огнището и го чакаха да се върне.

— Не помня да е имало такова време, майко, през целия ми живот — измърмори той, влизайки в стаята. Винаги наричаше жена си Отама „каачан“, изпълненото с обич селско название за „майка“. Спокойното му обикновено лице беше изкривено от тревога, бръчките по челото му изглеждаха по-дълбоки от всякога, а черната му коса стърчеше на кичури. Бабата на децата му сипа порция каша, после още една. Лицето й беше кафяво и сбръчкано като на орех, а гърбът й превит на две от тежката работа, извършвана през целия й живот.

— Пътят вечно е претоварен, далечните села отказват да пратят носачи, а сега и това! — рече той. — Колко пътници, мислите, че минават на ден? Хиляда ли? И те са далеч над числото, с което можем да се справим. Тук пише, че в групата на Нейно височество ще са десет хиляди, без да се броят носачите. Това ще отнеме колко? — четири-пет дни, докато всички минат. А от нас се иска да намерим две или три хиляди носачи. Две или три хиляди! И петстотин коня за всеки ден, през който ще минават. Шест хиляди възглавници. Ориз. Дървени въглища. Чинии. От нас се очаква още да нахраним и всинцата с по-нисък ранг. Как ще успеем да го направим? Това е невъзможно!

Отама беше слаба, изнурена жена, с лице, обсипано с тънки бръчки, и коса, събрана в небрежен кок. Ръцете й бяха подути, напукани и захабени от чистене, готвене, копаене и плевене; гърбът й беше започнал да се огъва от годините садене на оризов разсад. Родителите й я бяха пратили да се омъжи за Джироемон, когато беше много млада, малко над възрастта на Сачи. Тя му беше раждала дете след дете, но след като всяко умираше, накрая бяха осиновили едно болнаво, бледолико новородено момиченце. Бяха я нарекли Сачи, „щастие“, надявайки се поне тя да оцелее.

Толкова знаеше Сачи. Никога не беше разпитвала за още. Младият й живот беше достатъчно пълен, за да задава въпроси откъде е дошла и кои са били родителите й. Половината деца в селото бяха осиновени или подхвърлени, в зависимост от това кое семейство имаше болно дете или се нуждаеше от син за продължаване на рода — така в последна сметка някои хора въобще нямаха представа кои са истинските им родители. Но и никой не се интересуваше особено. Човек принадлежеше на семейството, което го е осиновило.

Няколко години по-късно Отама роди на Джироемон момче, малкия Чобей. Той оцеля и последваха още деца. Тя беше силна, здрава, работлива, тиха — всичко, което мъж като Джироемон би искал от съпругата си — и той й беше предан. Сега, след като бабата беше станала стара и немощна, Отама въртеше къщата. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той говореше. Остави безшумно купичката и клечките за хранене до огнището, коленичи зад него и започна да разтрива с палци раменете му. Той кривеше лице, когато тя попадаше на някой особено упорит възел. Най-после Отама проговори:

— Сигурно са ти казали каква голяма чест и привилегия е това. Съмнявам се дали ще получим и грош или пък зърно ориз. Те знаят много добре, че имаме само няколкостотин души и около петдесет коня. Дори да прибегнем до околните села, пак няма да съберем толкова много.

— В писмото пише, че може да има някаква финансова компенсация. Но, разбира се, не гарантират нищо.

— Ти ще намериш начин — успокои го тя, натискайки с палци раменете му. — Винаги намираш.

Обикновено Сачи почти не се вслушваше в разговорите на големите. Вечно имаше работа за вършене, планове, грижи, пари, клюки, ежедневните задължения. Оставяше думите да минават край ушите й и се отнасяше по своите си мисли. Но днешният ден беше различен. Присъствието на родителите й винаги я окуражаваше — те я защитаваха, съветваха и решаваха проблемите й. Тя приемаше за нещо естествено това, че грижите и страховете не ги засягат, както беше при нея. Сега ги видя слаби и безпомощни като нея. От това Сачи се почувства изплашена и самотна.