Лесли Даунър - Последната наложница

Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ ставаше все по-силен и по-силен.

Изведнъж магията свърши. Хванати за ръце, спъвайки се в страха си, децата обърнаха гръб и побягнаха презглава надолу по склона, бебетата по гърбовете на момичетата заподскачаха и се заклатушкаха.

Планината, в чиито поли се гушеше селото, беше толкова висока и стръмна, че първите слънчеви лъчи едва пронизваха ледения въздух, въпреки че беше часът на коня и слънцето достигаше почти до най-високата си точка. Когато се добраха до началото на улицата, децата се спряха, за да си поемат дъх. Не бяха виждали толкова много хора да я изпълват. Разнебитените странноприемници от двете й страни сякаш щяха да се съборят от натиска. Кръчмарите бяха подпрели дървените врати и облаци дървесен пушек се стелеха от тъмната им вътрешност. Тълпи от кривокраки носачи в подплатени памучни сетрета влизаха и излизаха, сърбайки от купи ечемичена каша. Слуги се разправяха с упорити коне, не по-големи от понита, връзвайки отгоре им седла и завивайки със слама подковите им. Други се промъкваха през тълпата, целите в слама като купи сено. Мнозина просто стояха и чакаха, занимавайки се с дългите си лули. Някои бяха от близките села и винаги се отзоваваха, когато се търсеха носачи или слуги, но повечето изглеждаха непознати, съсухрени мъже от села дълбоко в планината, които цял ден бяха пътували пеша, за да стигнат дотук.

В центъра на тълпата стоеше висок мъж с широко, спокойно лице и гъста като кече коса, вързана отзад на конска опашка. Той даваше нареждания, махаше с ръце, пращайки хора в една или друга посока. Сачи и останалите деца си проправиха път през тълпата, мушнаха се под ръцете му и го дръпнаха за ръкавите.

— Принцесата идва! Принцесата идва! — викнаха те.

Той им се усмихна и одобрително ги тупна по главите.

— Добре, добре — викна им. — Сега се връщайте при майките си, веднага!

Джироемон беше бащата на Сачи и старейшина на селото. Той отговаряше за всичко, което се случва в него; такава беше ролята на семейството му откакто се помнеха. Беше поел тази работа преди десет години, когато баща му остаря и стана немощен. В миналото семейството е носило два меча, знак, че са самураи, но това преимущество им било отнето преди векове, въпреки че Джироемон все още се появяваше с една къса церемониална сабя — знак за високото му положение.

Той беше едър мъж, поне в сравнение с останалите набити и мускулести селяни, истински „планински маймуни“. Едва ли имаше и четирийсет години — малцина в селото следяха точната си възраст, — но лицето му вече беше набраздено от годините на посредничество между селяните и властта. Цялата област Кисо принадлежеше на местния господар, а на селяните се разрешаваше да секат само незначителна част от гората за собствените си нужди. Всяка година поради нужда от дърва за огрев хората поваляха дървета. Официално наказанието беше „едно дърво — една глава“, въпреки че Джироемон винаги пледираше с всички сили за снизхождение. На селяните не се позволяваше нито за миг да забравят, че в очите на своите господари те не са нищо повече от животни.

Главната работа на Джироемон беше да се грижи трафикът по пътя през планината — който минаваше през селото, да тече гладко. В нормално време шосето беше пълно с пътници, понесли на рамене екзотичния привкус на далечни места. Преминаваха групи поклонници в техните бели роби, звъняха със звънчетата си, запътили се към далечни светилища, въпреки че повечето от тях като че ли държаха по-скоро да си прекарат весело и да видят свят, отколкото да се молят. Имаше богати търговци, придружавани от женска свита, наложници и слуги — всички облечени по най-последна мода. Както и бедни селяни и други, които просеха по пътя и зависеха от милостинята. Конвои от самураи преминаваха на коне или на носилки, търговците наглеждаха поверените им стоки, натоварени в сандъци и носени от цели кавалкади носачи. Пътуващи поети оставаха за няколко дни, като провеждаха вечери на поезията, а учени и свещеници разказваха най-пикантните новини и клюки от трите големи града — Осака, Киото и Едо. Имаше и пощенски коли, които спираха само колкото да сменят конете си, и типове с пъргави очи, разпознавани от всички като шпиони или агенти на полицията, заети със следенето на всички останали пътници.

Като се прибавят и ренегатите самураи, ковачи, търговци, гангстери, хазартни играчи, пътуващи артисти, фокусници, мошеници и продавачи на жабешко масло — гарантиран лек срещу всяка болка под слънцето, — имаше доста работа за селяните. Всяка вечер гейшите бяха в силата си, отмъквайки минаващите мъже. Звуците на музиката, веселбата и танците се носеха от осветените странноприемници към тъмната улица.