Лесли Даунър - Последната наложница

Но в същото време чувстваше и някакъв необикновен възторг. През селото им щеше да премине принцеса… Принцесите никога не бяха обсебвали мислите й. Понякога виждаше богати търговци, пътуващи с жени, някои от които имаха бледа кожа — почти като нейната. Може би и кожата на принцесите беше бяла.

Тя докосна гребена в ръкава на кимоното си, както правеше винаги, когато кроеше нещо. Вече се чувстваше почти зряла и знаеше, че след година-две щяха да я отпратят. Беше виждала как изчезват по-големите момичета. Една замина за дома на своя братовчед, за да разшири знанията си за света и да стане по-полезна съпруга; други две бяха наети да работят в дома на един самурай, а останалите — пратени да се омъжат. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Какво друго би могло да стане? Още чуваше думите на баба си:

— Как мислиш, че ще си намери съпруг толкова бледа и болнава? Но защо му е притрябвала на селянина красива жена?

Ами ако заради това, че е прекалено дребна и с бяло лице, не я поискат за невяста в друго семейство? Възможно беше, когато всички други момичета напуснат домовете си, тя все още да живее с родителите си, срам и тежест за тях, обект на съжаление от всички в селото.

Отгоре на това селските гейши я дразнеха. Те покриваха тъмните си селски лица с дебел слой бяла боя — така й намекваха, че трябва да стане като тях, кикотейки се уж срамежливо, както само гейшите умеят. Но нейното лице си беше бяло като пълна луна, бяло като цъфнала дива череша, при това без никакъв грим. Освен всичко друго беше хубава и ставаше все по-хубава. Като ги чуваше да шепнат такива неща, се чувстваше различна. Когато майка й ги чуваше, се усмихваше с уморената си усмивка и решително я дръпваше настрана.

На сутринта след като селяните научиха, че принцесата ще мине, Сачи беше заела обичайното си място до изпоцапания от работа стан, навиваше памук на шпули и ги подаваше на майка си, а баба й седеше в ъгъла, приведена толкова ниско над чекръка, че носът й почти го докосваше. Известно време се чуваше само ритмичното свистене на бобината напред-назад, тропотът на стана и поскърцването на чекръка. Най-после Сачи си пое дълбоко дъх.

— Каачан — рече тя плахо. — Майко. Принцесата… Кажи ми…? Що за…?

Отама спря да бута бобината напред-назад, за да навие новоизтъканата дължина, и се замисли за миг.

— Виж, малка ми Са — отвърна тя. — Не знам. Баща ти казва, че отива в Едо, за да стане булка на шогуна.

Булка на шогуна! Това приличаше на онези приказки, които баба й, й разказваше понякога. Чудеше се дали шогунът е стар и грозен, сбръчкан и съсухрен като селския свещеник? Или пък беше млад и пълен с живот? Представи си стройното младо тяло на Гендзабуро и как той се хвърля в реката.

В последвалите дни пътниците донасяха слух след слух. Всяка вечер маслената лампа в помещението за срещи пушеше и капеше до късно, а семейството очакваше все по-дълго Джироемон да се върне за вечеря. Той нахълтваше уморен, изгълтваше няколко купи ечемик, после се измиваше над леген с гореща вода и се хвърляше на твърдия сламен дюшек до децата. Селяните трябваше да павират с плоски бели камъни пътя през селото и на една или две ри от двете му страни. Пътят трябваше да бъде широк дванайсет шаку, дори това да означаваше събаряне на оградите пред хорските къщи.

В деня след като се стопи и последният сняг, Сачи навлече чифт дървени налъми, провери старото дървено ведро дали не пропуска вода и изтича да се нареди на опашката пред кладенеца. Както винаги групата жени оживено разговаряха. Да се носи вода беше работа на младите жени. Това беше идеално оправдание да избягат от опърничавите си свекърви и да поклюкарстват.

— Знаете ли, че тя е само на петнайсет? — изчурулика Шиге от странноприемницата през пътя. — Така казва свекър ми.

Тя самата беше на петнайсет, закръглена, с по детски загорели бузи и пълна с криви зъби уста. Беше невеста на най-големия син в къщата и майка на неговия син и наследник и поради това си придаваше голяма важност. Гендзабуро беше най-малкият брат на съпруга й. Сачи изпитваше пред нея страхопочитание. Не можеше да си представи, че някога ще бъде толкова голяма и самоуверена.

— Вярно ли е? — изписка Куме, отредена още като дете за жена на сина на обущаря. Беше се родила с един по-къс крак и ходеше, накуцвайки, но предеше изкусно като най-старата жена в селото. — Знаете ли какво дочух? Говори се, че тя не искала…

— Точно така — намеси се Шиге. — Няколко пъти отказала. Представяте ли си — жена да се откаже от женитба!