Лесли Даунър - Последната наложница

Когато се родила, майка й казала на акушерката да я убие.

— Толкова е грозна, че никога няма да си намери съпруг — рекла. — И тогава какво ще я правим? — Акушерката кимнала. Искането било логично. Много бебета били убивани при раждането. Тя плюла на парче хартия, лепнала го върху устата и носа на бебето, после го увила стегнато с парцали. Вече мислели, че е умряло, когато то се размърдало и заплакало. Изглежда, боговете били решили, че трябва да живее.

— Кои сме ние, че да се месим на боговете? — казала майка й, разпервайки загрубелите си от работа ръце. Заради това чудодейно спасение тя като че ли беше обикнала още повече дъщеря си. Мицу, весело, оправно, грижовно момиче, въобще не се притесняваше от тази история. Също като Сачи и тя носеше едно от братчетата си на гръб.

Звуците от далечния край на долината се усилваха. Вслушвайки се напрегнато, децата долавяха шум от стъпки, приглушено чаткане на овързани в слама копита, удряне на желязо в желязо и на желязо в камък. Над тях се носеше хор от гласове, отначало неясни, после все по-ясни, докато започнаха да чуват всяка сричка, повтаряна отново и отново с напевен тон: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ Хората бяха все още далече в гората, скрити под гъстата покривка листа, загърнала планината, но гласовете им не спираха дори за секунда. Сякаш очакваха всички — високите дървета с гъстите им корони от листа, растенията, вълците, лисиците, елените, тромавите черни мечки и страшните острозъби планински глигани — да паднат на колене.

Гендзабуро, неоспоримият водач на децата, се изкатери на едно дърво и се спусна по клона му, докато не се залюля опасно над пътя. Жилаво, дългокрако момче със загоряла почти до черно кожа и дяволита усмивка, той вечно се забъркваше в нещо, измъкваше се и ловеше риба или плуваше в реката, когато трябваше да работи. Умееше да се промъкне зад някой кон и да откъсне няколко косъма от опашката му, след което побягваше, подгонен от коняря. От сивите косми ставаха най-хубавите влакна за въдици, защото рибите не ги виждат. Затова беше особено голямо предизвикателство да отскубне няколко, когато дойдеше тъкмо някой сив кон. Гендзабуро се беше прославил и с това, че макар и само десетгодишен, се беше борил с див глиган, дошъл един ден да нападне селото и да тероризира всички. Удрял го и го ритал пак и пак, докато звярът си подвил опашката и избягал обратно в гората. Понякога момчето показваше белега от зъба, промушил ръката му. Това беше неговият знак за чест.

Само Чобей, най-малкото от децата, братчето на Сачи, мърляво момче с остра коса, загърнато в дебело кафяво кимоно, не обърна внимание на приближаващата суматоха. То клечеше край пътя, вторачено в един изпълзял изпод храстите гущер.

Гендзабуро напредна още малко по клона, присвивайки очи към далечината.

— Идват! Идват! — закрещя той.

След миг всички видяха първите знамена, развяващи се сред дърветата — червени, виолетови и златисти, пъстри като цветя. Стоманените върхове на байраците и копията проблясваха на светлината. Децата ги наблюдаваха внимателно с разтуптени сърца. Те знаеха какво точно означава „Шита ни ийо!“. Това беше първият урок, който научаваха. Всички бяха усещали как с големите си груби ръце бащите им ги натискат по главите да коленичат, докато лицата им стигнат калта; почти ги чуваха да командват: „Падни долу, веднага! Ще те убият!“.

Всички помнеха ужасната съдба на пияницата Сохей. Преди години, след няколко сакета в повече, той с олюляване беше пресякъл пътя на една процесия. Преди да успеят да го дръпнат, двама самураи извадили мечове от ножниците си и го съсекли там, насред улицата. Селяните извлекли тялото му в пълно мълчание. Това просто им показало колко евтин е животът. Самураите бяха техните господари; те имаха власт над техния живот и смърт. Така е било винаги — така щеше да бъде и занапред. Но знамената бяха още далече. Децата гледаха и гледаха, омагьосани от вълнението, че вършат нещо толкова забранено и толкова опасно.

В далечината от гората заизлизаха дребни фигурки в синьо и черно. Засенчвайки очи, децата различиха войнишки батальони, маршируващи в гъсти редици, воини на коне с рогове върху бляскавите брони и дълги редици от носачи, понесли на гръб лакирани сандъци. С приближаването на колоната маршируващи фигурите порастваха. Звънът на металните рингове по доспехите на стражата, влаченето на краката, тропотът на копитата и зловещият хор от „Шита ни ийо!